Свидетелството за дъжд след усилни молитви ме връща в далечните ми спомени.

Първият сериозен урок по вероучение, който моите енорияши от село Червена вода, Русенско ми дадоха, беше свързан с моят първи и последен в живота ми молебен за дъжд.

В това село е минала част от моето детство или 2 клас. Коренните жители на селото не са местни, русенски жители. В далечното минало са се преселили някъде от Балкана. Затова и характерът им е особен.

Получавайки назначение в селския храм, след като напуснах Къпиновския манастир, боях се, че може да не бъда възприет от местните богомолци.

Опасенията ми бяха напразни. Това са най-щастливите ми църковни години. Това бяха години на висша духовна школа, където енорияшите ме учиха на християнско благочестие.

Селото, по време на моето служение, се отличаваше със своите две крайности. Живо вярващи християни и войнстващи безбожници, сред които беше и една от моите братовчедки. Една от лелите ми идваше от любопитство или суеверие. Затова нея не я смятам за част от църковното ядро, за онези години една от най-живите селски енории не само в Доростоло-Червенска епархия, но без преувеличение бих казал и в България.

Хористките бяха около 30 жени. На Господски празник съм причастявал до 120 човека, а на Великден, на литургийния отпуст раздадох 150 яйца.

Не помня дали дали беше 1986 или 1987 г. Беше голяма суша. Богомолците помолиха да отслужим молебен за дъжд.

Знаейки настроението на войнстващите безбожници, боях се, че няма да завали никакъв дъжд от молитвите ни. Притеснявах се, че молебенът ще даде повод на безбожни подигравки. Затова реших да отложа молебена и да се опитам да подготвя богомолците с проповед, че може и да не завали дъжд. В хор ми викнаха, че такова нещо не било се случвало в селото. Те от малки деца знаят и помнят, че до 3 дни след молебена завалява дъжд. Започнаха те мен да успокояват да не се безпокоя по този въпрос.

Започнах молебена след литургия. Докато четях положените молитви, дочувах хълцане и стонове. Преживяването е неописуемо с думи. Това е било най-силното ми преживяване на силата на общата молитва. Имах чувство, че всеки миг ще отекне разтърващ гръм.

Мина ден, минаха два и никакъв облак на хоризонта. За себе си бях убеден, че никакъв дъжд няма да завали. На третия ден след молебена се събудих и видях, че бе валял дъжд.

Бог да упокои в Своите селения моите многообични енорияши, които ме укрепваха във вярата и помагаха в служението с много такт. Бог да им въздаде стократно за евангелската обич.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите