Хората призоваваха Господа в този момент, но защо само при такива случаи?
това е добър въпрос.
Има една история за Шопенхауер, който както се знае е бил отявлен атеист - на смъртното си легло обаче, призовал Бог, нещо на което лекаря му се изненадал и го попитал защо, а Шопенхауер му отговорил "в страданието, философия без Бог е недостатъчна".
В страданието човек чувства своята безпомощност, страх, болка, смърт и няма обяснение за това, страданието е толкова много, а няма никакво обяснение. Тогава от терзание, човек извиква Бога - не, че е разбрал истината за него, този Бог остава все още хипотетичен, все още философски, все още е фалшив, в най- добрия случай този Бог е необходимост, една създадена представа, която помага, утешава, дава известна подкрепа, този Бог е това, което Маркс нарича "опиум", когато страдаш имаш нужда от опиум, нещо което може да облекчи страданието.
Но така или инак страданието е нещо истинско, а тъкмо истинското е невъзможно да не те докосне с Бога - за съжаление, така сме повечето хора, дори и най- заклетите неверници, подсъзнателно вярват в Бога, но поради ред причини, дори и заклетите вярващи си затваряме очите за Бога, освен когато се срещнем с нещо истинско. Мисълта ми е, че в повечето случаи, ние успяваме да видим Бог, но по най- бедния и първичен начин - а това е в страданието, откровението е постоянно, във всеки миг, при всяко наше дихание, но най- често виждаме откровението, когато стигнем дъното, когато стигнем психологическия предел в страданието.
|