Ето, че ти искаш да си рекламираш "занаята" или най-малкото да защитиш имиджа на психотерапевтичната "гилдия" у нас - в което само по себе си няма нищо лошо - и затова се засегна от думите ми по-горе, които, впрочем, не бяха отправени към теб и колегите ти, а към маниера на моя стар интернет познат, Майкъл, да лепи психо-диагнози за щяло и нещяло и да се опитва да свежда греховността до психо-патологията.

Тук не е мястото да обменяме професионални или лаически мнения за психотерапиите и за това, защо аз считам, че жени с опр. х-ристики са по-чести, по-лоялни и съответно по-предпочитани клиенти на психо-кабинетите, но все пак ти благодаря за любезните обяснения и особено за споделените лични наблюдения от собствената ти практика. За съжаление, официална статистика на ползващите подобни услуги хора у нас липсва.

Това, което се покрива с тематиката на клуба е, че според теб аз демонстрирам "средновековен подход към психотерапията ". Напротив, подходът ми е съвсем съвременен, когато твърдя, че църквата трябва да се стреми да привлече тази действителна или потенциална клиентела към себе си, не като сервилничи пред светските псевдоексперти по душевни въпроси и не като се опитва механично да взаимства езика и ноу-хауто им, а като впрегне целия потенциал на утвърдените през вековете богослужебни практики и тайнства и богословски учения.

И така, когато някоя офис-дама започне да се оплаква от панически атаки без видими причини, свещеникът трябва благо да й отвърне: Стига си се глезотила, жено, а се причасти към регулярния църковен живот!

Защото това е суровата истина: повечето "невротични" проблеми са си чисто и просто институционализирано глезотене и лигавене, което е възможно поради модерния градски начин на живот. Казвам институционализирано в един по-условен смисъл, защото от една страна не е спонтанно възникващо и изчезващо и не е без последствия за нормалната жизнедейност, а от друга не е поддържано от изрично кодифицирани институции, а от безлични невидими ежедневни вероятностни разпределения на поощрения и наказания. Тъкмо тези режими (Б.Ф. Скинър ги нарича "контингенции на подкрепление и наказание") поддържат тревожностните реакции и тъкмо те трябва да се заменят с видимия литургичен цикъл.

Собственото тяло, като център на свръхангажираност, трябва да се замени с тялото Христово. Върху Него и върху Тялото Му Църква, а не върху личните си тела, трябва да проектираме ежедневните си тревоги, очаквания, сигурности. Човек не е и не може да бъде абсолютен владелец на тялото си, колкото и това да му е гарантирано от юридическа гледна точка и колкото и да му се иска. Опитите да бъдеш сам владелец и законодател на тялото си винаги завършват с патологии, вкл. самоубийство като една от ултимативните форми на самоуправство с тялото си. Това е суровата анти-модернистична истина, която Църквата винаги е проповядвала. Докато, напротив, модерните психотерапии, поддържат и даже допълнително насърчават тази суетна индивидуалистична вяра, че човек може сам да е господар на тялото си.