Аз се появих съвсем скоро. Засега седя в коремчето на мама, но след 9 месеца ще се появя на бял свят. Тук ми е толкова хубаво и удобно! Мама се грижи за мен, често ми пуска спокойна музика и аз и се наслаждавам заедно с нея и понякога дори се унасям. Всяка вечер от работа си идва тате. Той прергръща мама и гали коремчето, където живея аз. Когато се появя на бял свят, ние ще бъдем най-щастливото семейство, аз толкова ги обичам!
През повечето време мама си е у дома. Татко ми се старае във всичко да угоди на мама. Само да се родя и аз всяка вечер ще ги прегръщам и целувам и след това пак ще допълзявам при тях и те ще си играят с мен. Ех, колко хубаво ще бъде!
С всеки ден аз израствам все повече и повече. Вече си имам ръчички и крачета. Аз всичко виждам и чувствам, а моите родители изглежда не знаят това. Колко интересно! Аз разбирам какво правят, а те не могат да погледнат в коремчето и да видят как аз махам с ръчички и се усмихвам. Толкова ми е весело и хубаво! Понякога ми се иска да изляза от маминото коремче през нощта, да целуна мама и тате и да се върна обратно, понеже съм още малък, а съвсем малките деца трябва да си седят в коремчето.
Понякога ме посещава и баба. Тя е много нежна и грижовна. Баба донася на мама храна, макар че тук има предостатъчно, а също и пеленки и дрешки за мен, въпреки че още не знаят дали ще се роди момченце или момиченце. Толкова ми е приятно, че всички мислят и се грижат за мен! Все пак, колко е хубаво да си малко детенце и да си седиш в уютното и меко коремче.
Мина месец. Аз ставам все по-голям и по-голям. Вече си имам любими храни, с които ме храни мама, и музика, която тя често слуша. А също вчера татко сложи ухото на коремчето на мама и потропа с пръст. Той каза, че е чул как дишам. Колко е глупав!
Днес мама нямаше уроци, защото учениците заминаха на екскурзия. Тя отвори вратата и видя тате с някакво момиче. Според мен тя също беше нежна и ласкава като мама и затова тате я целуваше, прегръщаше я и се усмихваше. Но, защо ли, на мама това не и хареса. Тя започна да крещи на тате. Момичето бързо си събра нещата и излезе, а мама и тате започнаха да се карат. Аз досега никога не бях ги виждал да се карат. Мама крещеше силно и удари тате по лицето. Тате се обиди и излезе нанякъде, а мама му каза повече никога да не се връща. След това седна и заплака. Беше ми толкова мъчно! Толкова исках да и помогна но не можех! Тогава реших, че когато се появя на света, аз винаги ще успокоявам мама и тя никога повече няма да плаче. Нали толкова силно я обичам!
За пръв път в коремчето и ми стана неуютно. Защо ли ме заболя лявата ръчичка. Може би затова, че мама плачеше и беше нервна? Изведнъж тя стана и започна да ходи из стаята, а сълзите и се стичаха по лицето и. Аз исках вече да ям, а мама съвсем забрави. Странно, това никога преди не се беше случвало. Но нищо, аз ще изтърпя, важното е на мама да и стане по-добре и тя да се сдобри с татко.
Сега мама си легна сама, а тате така и не дойде. Не ми беше хубаво без него и аз се разстроих. А и мама много лошо ме нахрани с някакви сухи неща. Беше ми много трудно да се храня с тях, понеже те изобщо не бяха вкусни. Скоро ли ще се сдобрят с тате...
Горката мама, тя не може да заспи и отново плаче. Колко много искам да изляза от корема и и да я прегърна с малките си ръчички! Може би ще и стане по-леко...
Дойде утрото. Мама вече се събуди, но още лежи на дивана. Пак съм гладен. Защо не ми обръща внимание, защо не се грижи за мен както преди? И къде е тате, той вече толкова силно ми липсва!
Ето, най-после мама стана от диована и тръгна към кухнята. Може би ще ме нахрани! Не, тя седна на стола и отново плаче. Ех, как искам да и кажа: "Мамо, не плачи! ето, аз съм при теб, не мога без теб и много те обичам!" Аз внимателно галя с ръчичка коремчето и и и шепна нежно. Колко жалко, че тя не може да ме чуе...
Мама отваря чекмеджето, взима нещо и прещраква. Интересно, какво ли прави...
Ух, задушавам се. Какво е това, Господи, каква е тая гадост. Какво прави тя! Какъв е тоя дим! В малкия и уютен корем такова нещо досега не се беше случвало. Пфу! толкова ми е лошо, люти ми на очите и аз кашлям.
Мамо, пожали ме, какво правиш, толкова е неприятно! Но не, тя не чува и продължава да поема някаква гадост. Разстройвам се и започвам да плача. Мама се хваща за корема. Повдига и се. Накрая тя спира да пуши. Но вътре димът е толкова много! Аз го издухвам и той бавно си отива. А мама отново плаче, и аз плача с нея, понеже от тоя ужасен дим кашлям и започва да ме боли сърчицето.
Мама отново ме нахрани, но за съжаление отново не с това, което ми се искаше. Защо всичко така неочаквано се промени? Може би аз съм обидил с нещо мама, но с какво?
Мама днес не отиде на училище. Вместо това тя си остана в къщи и плака цял ден . Сърчицето ми ме заболя още повече. Тя отново вдиша някаква гадост. На мен все повече ми се иска да избягам някъде от коремчето и. Тук вече не ми е добре. Мирише лошо и дима пари в очите, а аз съм гладен.
Днес мама стана рано. Не и се спеше. Даде ми да ям нещо. Не беше вкусно, но беше по-добре от предишното. Сега искам да пия. Мама сякаш прочита мислите ми, отива до хладилника и взима някаква бутилка. Налива си в малка чашка една прозрачна течност. Аз съм толкова щастлив! Най-накрая си спомни и за мен така, както преди. Мама приближава чашата към устата си и рязко преглъща. Боже, каква отрова, какъв ужасен вкус. Повръща ми се. Много ми е противно и обидно. Защо мама така ме мъчи, защо се държи така сякаш мен ме няма? Не, не може да бъде. Тя ме обича така силно, както и аз нея. . Тя не може да ми желае злото. Просто и е лошо. Но аз все пак не разбирам, наистина ли и е по-леко като пие тази отрова и пълни коремчето, където живея, с дим. Как може да се чувства добре, когато ми причинява вреда? Не, по-рано не беше такава. Така ли ще бъде винаги? Не искам това, не мога да издържа така...
Изнизаха се още няколко дни. Всичко стана още по-зле. Мама почти не ме храни, само всмуква оня дим, пие по це,ли дни, лежи на дивана и плаче. Много ми е зле! Често ме боли главата и сърчицето и понякога се задушавам. В някога нежното и меко коремче стана невъзможно да се живее. Понякога тропам с ръчички и се надвам скоро да се измъкна оттук. Но, уви, това е невъзможно. Задушавам се. А тате нито веднъж не дойде да ни види. Може би той вече не ни обича и ние вече не сме му нужни! Не това не може да бъде - той толкова се грижеше за нас преди да се скарат с мама. Какво ли се случи? Вече никой не ми обръща внимание. Аз седя и плача. Тук ми е толкова самотно...
Минаха още няколко дни. При нас дойде баба. Тя дълго спори с мама и си тръгна обляна в сълзи. С какво мама така я обиди! Сякаш се скараха за нищо. Отначало кротко си говореха, мама каза само една дума и баба заплака. Аз изобщо нищо не разбирам. Какво каза тя?.. "Трябва да се направи апорт или "аборт"... Точно не помня, но не е и толкова важно. Едва ли може да е по-лошо от това да вдишвам дима и да ми се гади от оная глупава напитка. Само скоро мама да се вземе в ръце, да се сдобри с всички, и всичко ще бъде хубаво и спокойно, както преди...
Мама пак се събуди рано и забрави да ме нахрани. Но аз вече не плача. Вече свикнах да не ми обръща внимание. Тя се облече и тръгна нанякъде. Вървеше и плачеше, а минувачите се обръщаха на другата страна и нещо си шепнеха. Мама се приближи до някакво непознато здание.. Пред входа се прекръсти и си слижи забрадка на главата. Вътре имаше много хора. Някой палеха свещи, а други се молеха. Мама взе свещичка, постави я пред иконата и започна да се моли на някого да и прости, че иска да направи нещо, но нямала друг изход. Колко странно се държи мама. Тя никога преди не беше идвала тук. Странно място, но ми харесва. За какво мама иска прошка? Може би, че ме е обидила и не ме е нахранила? Дали не се замисля да се върне при тате? Дали все още нещо може да се подобри?..
Накрая мама спря да се моли и излезе от сградата. На улицата тя си свали забрадката, сложи го в чантата, качи се в една кола и замина нанякъде.
В колата започна да ми прилошава. Силно ми се вие свят. Отново ми е зле. Най-накрая колата спира. Мама влиза в някаква сграда по-странна и от първата. Вътре бързат някакви хора с бели престилки и смешни шапки на главата. Мен - защо ли - ми става страшно и се свивам на кълбо. Мама е в сградата и се движи по някакъв дълъг коридор. . Тя се приближава до човек с бял халат, той я хваща под мишница и я завежда в една стая. Там има още двама лекари. Отвътре кабинетът е целият бял, в средата има нещо като легло, а над него светят лампи. Аз започвам да се плаша още по-силно. Толкова ме е страх, мамо. След това отново започва да ме боли сърчицето... Лекарите слагат мама на това странно легло, което те наричат "операционна маса", затварят вратата на кабинета и започват да се готвят за нещо. Един от лекарите донася метален поднос, на който са подредени зловещи предмети: някакви ножове и огромни щипци. Господи, какво мислят да правят? . Какво значи всичко това, какво прави тук моята мама?.. Тя иска да ме изплаши? Недей любима моя мамичко, аз и без това съм много изплашен! Искам по-скоро да се родя, да порасна и да ти помагам, само не позволявай на тези лекари да ме докосват, моля те, ето, толкова силно те обичам!..
Неочаквамо лекарят взима спринцовка и изсипва нещо в мама. След няколко минути тя заспива. Но аз не спя, аз всичко виждам и всичко чувствам... Лекарите взимат в ръце зловещите инструменти и се навеждат над мама. Боже, какво става?.. Защо е толкова страшно, защо ми текат сълзи и така силно тупка сърчицето ми? Защо така плашещо светят тези лампи? А светлината им сякаш ме пронизва? Какво са замислили тези хора в бели престилки, за какво се готвят и защо приспаха моята мама?.. Тя никога не би допуснала те да ми сторят нещо лошо, нали тя толкова ме обича...
Ето, лекарят взима щипците ги вкарва в мама. Господи, те са вече при мен. Аз се свивам все повече, за да се скрия, но въпреки това те закачат крачето ми и от него потича кръв. Боже, как боли... Аз хващам крачето си и опитвам да спра кръвта. Но всичко е безполезно, раната е доста дълбока... Как може те да наранят крачето ми със своите железни инструменти? Мен толкова много ме боли, защо те са толкова жестоки и безсърдечни?.. Мамичко, къде си, защо спиш и не ги спираш? По-добре да остана в този мръснен и лошо миришещ корем, но не искам да умирам... Не, моля ви... И аз отново плача, а безжалостните им инструменти ми нанасят следващия удар, този път в беззащитните гърдички.
Кръвта става все повече... Чувствам, че умирам. Колко ме боли, Господи, защо те правят това с мен, за какво съм виновен? Защо са тези мъчения?.. Аз вече не плача. Аз викам, макар че вече имам все по-малко сили и чувствам, че животът постепенно ме напуска.
Ето, те идват пак. С последни сили им се съпротивявам, но стоманата е много по-силна от неукрепналите ми малки ръчички. Те захапват тънкото ми вратле и го дърпат навън.
Вече нямам сили да се съпротивявам и да плача.. Така или иначе никой няма да ме чуе. Аз се задъхвам, кръв извира от тялото ми. Лекарите ме извличат от коремчето на мама, но аз още не съм умрял.
Те гледат равнодушно на останките от мен и без огризения на съвестта ги хвърлят в кофа за отпадъци, а мама след известно време я преместват в друга стая.
Скоро тя ще се събуди и е си отиде у дома. Всичко ще бъде както преди. Само аз вече никога няма да бъда в утробата и никога няма да порасна. Завинаги ще си остана тук, в кофата за отпадъци. Никога няма да мога да я прегърна, да се притисна до нея и да я целуна. Аз никога няма да отида в детска градина и в училище и мама никога няма да види моите първи крачки и да чуе първите ми думи. И никога няма да разбере колко силно я обичах.
Александър Андрианов

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите