искам да благодаря на tokicha за включването в дискусията!
вече се бях отказал да пиша повече, защото тази словесна престрелка започна да става много изнервяща. аз също взех участие в нея, но след като се преливаше от пусто в празно няколко дни, осъзнах абсурдността на ситуацията... безсмислено е, дами и господа! още по-нелепото е, обаче, че трябваше да ни го каже един ученик!...
радвам се, че някой все пак прозря за какво става въпрос. всичко се свежда до много прости, основни неща. виновни няма или по-скоро вината е обща, всеки си има дял.
и вместо да поемем своя дял, ние се чудим как да го прехвърлим на друг.
ето това е инфантилно!!! абсурдът е, че е едно дете ни го каза...
знам също така, че никой няма да му обърне внимание, никой няма да му повярва, защото все пак сме възрастни, нали? кой възрастен би се хванал на номера със споделената вина, ооо, не! ние си знаем да обвиняваме, да играем жертви и т.н.
момче, ти написа най-адекватното нещо за 2 седмици!
което не значи, че някой ще те чуе. сигурен съм, че нито lava1, нито противниковият отбор биха се съгласили с теб...
вярваш така искрено, защото още не си съвсем възрастен. скоро ще разбереш колко подли и низки могат да бъдат хората... също и колко благородни са понякога. доста е объркващо... то може би малко ще накърни вярата ти в началото, но ако е истинска само ще бъде калена. впрочем говоря глупости, сякаш вече не си достатъчно голям, че да го знаеш...
радвам се, че има хора като теб!
не знам какво психологическо вдъхновение намираш в темата и постингите й... тук по-скоро би могъл да се вдъхнови някой адвокат.
според мен няма значение какво точно ще кандидатстваш, защото си качествен човек и това би си проличало навсякъде. естествено на някой места повече, така че ако искаш да учиш психология, ако това ще те направи щастлив и по-удовлетворен от себе си - направи го.
искам да ти разкажа една кратка история. нарича се "морските свинчета" и е на артур шопенхауер (разказвам по памет):
в един зимен ден едно общество от морски свинчета треперело от студ. докато на някой не му хрумнала великата идея да се сгушат един в друг. разбира се това скоро започнало да става много болезнено заради иглите им. не издържайки повече на болката, отново се отдръпнали един от друг. пак им станало студено, пак се сгушили и така нататък... накрая установили, че има една средна дистанция, при която не им е много студено и не се бодат прекалено болезнено.
това общество, завършва шопенхауер, е метафора на човешкото. когато живеем много откъснати от останалите, замръзваме, когато се доближим прекалено много до някого, започваме да се нараняваме с иглите си... онази средна дистанция били компромисите и добрите обноски.
това е историята. когато за първи път я четох, бях потресен. толкова просто обяснява отношенията ни... само дето онази средна дистанция граничи с утопията, както сам виждаш. всички имаме нужда от топлина и когато я получим, получаваме и рани от иглите на ближния. после рязко се дърпаме и замръзваме и така нататък и така нататък.
желая ти успех с психологията и още повече - успех в отношенията ти с хората. дръж средна дистанция!