Събудих се една сутрин и се зачудих - как е възможно сега да обичаш, а после да не обичаш. Преходноста ме обезсърчава, любима vidiya - това да няма къде да се подслониш, да се местиш без да спираш, скитничеството уморява, а дори погледът не може да се спре в/у нещо постоянно, дори това "Обичам те, Светулке" един ден става невярно, а що за истина е тази, която после става лъжа. Що за обич е тази, която се изчерпва - как е възможно всичко да е толкова преходно, събуждаш се една сутрин и виждаш, че е невъзможно, не е възможно, няма как да повярваш, не можеш, не искаш да повярваш, че истината сега, че дори тя има своето раждане, своя житейски път и своята смърт.

Не водя война, не защото така трябва, а защото просто съм безсилен - и да искам не мога да се боря срещу нещо, толкова огромно и могъщо, че ме прегазва още преди да съм направил първата крачка, а приемайки го, не се чувствам по- свободен, а по- обезсърчен; приемайки обезсърчението си, не се чувствам по- свободен, а по- тъжен; приемайки тъгата си, не се чувствам по- свободен, а по- притихнал и утихвам ...... утихвам ...... става все пусто и безформено, разстоянията се увеличават, вече дори болката и щастието не те достигат .... сякаш изчезваш ..... сякаш умираш ...... последни миражи, празнуването липсва, свободата и тя отсъства, и най- вече не бях допуснат, не бях приет в ничий дом, пак пропуснах единственото смислено, всичко което срещам е толкова преходно, че погледна ли към него, изчезва.

Не, не съм искал, извинявай, наистина не съм искал да се чувстваш "кошче за боклук", наистина, не знам защо се е получило така - може би, защото аз се чувствам смачкан и като ти споделям това .... действително неблагодарно от моя страна, но и аз няма какво да направя, толкова си притегателна, че докато не ми биеш шута, докато не ме изриташ, ма яката, все ще скимтя нещастно в краката ти, а дотогава знае ли се, може би някой ден наистина ще се събудя и няма да съм такъв скапаняк, и ще ти се отблагодаря подобаващо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите