|
За сега...Това кога е? Утре? ..
...УТРЕ не съществува. Събуждам се, а мен отново ме настига ДНЕС.
По дяволите, да не би да съм молила това да се случва? Странна работа – ние съвсем не забелязваме онзи момент, когато събитията и чувствата изведнъж се превръщат в МИНАЛО, като ни карат да вървим напред с обърнато назад лице – така детето се влачи за опънатата родителска ръка, заглеждайки се в нещо, останало зад него. Нерядко е и обратната ситуация : когато човек разглежда НАСТОЯЩЕТО, като някаква бариера, която непременно трябва да прескочи или ако не става, да я събори за да стигне БЪДЕЩЕТО...Защото, там, зад завоя е истинският живот. Просто забравяме, че бъдещето обикновено никога не настъпва.
В моментът, когато очите пробягват по тези изречения, мислите обримчени с думи са вече минало. Невъзможно е да спреш времето! Животът е непрекъснат, миналото прелива в настоящето всяка секунда.
Съществува само тук и сега. Какъв е смисълът да живееш в настоящето със спомени за миналото или мечти за бъдещето? В миналото нас ВЕЧЕ ни няма – потенциалът е изчерпан, в бъдещето ОЩЕ не съществуваме – прекалено е призрачно, за да бъде реално.
На времето, когато попитах какво е йога, Гуруджи, отвори уста и посочи с пръст гърлото си:”Това е там, към себе си”. Гурджиев има фразата” да помниш себе си”. Къде, сред миналото и бъдещето съм аз? Припомням си...
Наред е докато не се появят усещания за зависимост, надмощие, борба кой е по, по най
Оикновено човек се подчинява тогава, когато искат да го подчинят. – Той замълча, като ми разглеждаше изучаващо. – Ти се подчиняваш само на този, когото сама избереш – великодушно. Но в такова подчинение присъства – властност.
Всичко започва от някакъв незначителен епизод. До такава степен мимолетен, че след време, дори е сложно да го възстановиш
в паметта си - какво беше това?
Може би, докосване: случайно...толкова леко, че кръвта не успява да избухне в посока на слепоочието и да зазвучи там в барабанен марш.
Възможно, поглед: летящ..исключителен повърхностен, но таящ в дълбочината си приковано внимание.
Или пък е била фраза, бегло озвучена от двамата едновременно..внезапно роден синхронен звук.
После – кръговрат от кадри – докосвания: на очите, мислите, ръцете.
По гръбнакът преминава хлад, предвестник на прегръдката от парещото чувство в бедрата, завършващо с трепет в коленете и испарина по дланите.
...в любовната лирика на всички времена и народи, жената мечтае да бъде притисната под тежеста на мъжко тяло. Значи, същината на най- тежкото бреме е едновременно и образ на най-сочното изпълване с живот.
Струва ми се, че всички наши органи на чувствата са в действително –усти. Ние ядем с кожата, очите, носът, ушите, езика.
Не е възможно да се наситиш на подчинената властност.
Задавям се, лакомо преглъщам, изпълвам я със себе си... Подчиненената си властност
Връзките: и аз като жена също вярвах в намирането на Единствения-половинката...Живота обаче си има неговите мъдрости и закони...
Мдаа....Наричам ги - Възлите на времето ..
Сега са други..те са кратки, изпълнени с приятна след-знойна топлина, осветени от неярка светлина, пронизани с безсънни наблюдения.
Обичам да гледам огънят на свеща и да размишлявам над времето...
Как прозрачните му ленти се завързват във възли, които отначало не забелязваш.Те възникват пред очите ти - внезапно. Здрави, „ вечни” или леко затегнати. Едните започваш трескаво да развързваш, другите – да проверяваш на здравина.
С благодарност мисля за това, какви различни хора съм срещала за това време... Двама, с учудване открих за себе си отново, и искрено желая, тези възли да останат дълговечени.
С до неотдавна чуждият човек ми се иска да бъдем паралелни нишки, за да ги теглим един до друг, толкова, колкото ни се иска.
А за един човек, помислих, когато развръзвах златото, че понякога е много полезно да имаш грапавини, неравности и пукнатини по повърхността на нишката на съдбата си.
Такива нишки, сплитайки се във възел, не се изплъзват, не се развъръзват. Така и си остават, двете поотделно – всяка уникална, но в нещо, единно Цяло.
P.S. Вярно е, че напоследък, ми стана трудно да използвам такива думи, като „ценя”. Напоследък често ми се струва, че думите са твърде малки.
За това ти БлагоДаря. БлагоДаря ти съвсем сериозно, с несменяемото леко вълнение, за това че те има. И за това, че аз мога да бъда.
А това е един филм за извън времевата връзка:
Редактирано от vidiya на 17.04.13 19:07.
|
Re: В Мен, под кожата ми [re: vidiya]
