Празно огледало, пред празно огледало - отразява ли се безкрайността или просто опитвам да я докосна. В навечерието на страстта, изразходван се питам - а къде ще бъда, дали изобщо ще бъда. Усещам прохладния бриз на несъществуването - толкова притегателен, толкова могъщ ....потрепвам, съвсем леко ..... полъха от любовния шепет, толкова деликатен и тих, че се споделя на ухо, внимателно, да не се изгуби, да не се накърни.
Понякога се чудя - този път, по който ходя .... как се озовах на него, има ли изобщо край, от кога съм, а може би съм мъртъв още преди да съм се родил. Наоколо ме приканват всички избори - "тука е" зоват в единен глас, но това са все познати земи, опитани, вкусени и обходени. Познавам и мястото, на което съм - писна ми да обикалям, омръзна ми всичкото това, насладите са плитки, страданията до време. Вися - вися, като илюзия, като клоун без грим, като маска без лице, просто едно украшение, една подхвърлена случайност. Искам .... искам да чупя далеч от тук, искам да изчезна в ничия земя - преди да потъна в големия сън, искам да чуя, искам да чуя ехото на ромолящо поточе, звънтащия звук, да ме отведе в нежната песен на вселената.
Преминават под лунното сияние пърхащи пеперуди - тези велики творци на торнадота и в центъра им пак покой. Слушам стъпките на промяната, гледам танцуващите миражи, отминават световете и виждам, че няма за какво да се хвана и вися, няма на какво да стъпя и вися. В необятната бездна на вероятностите и по губещите се в облаците върхове на възможностите - безброй реещи се аз. Умри и бъди - умри и сътвори себе си ..... умри хахахха да така е, това е най-добрата част от пътуването и това пътуване е най-добрата част, която наистина харесвам, да кефя се, че ще участвам в този номер "умри", явно всичко трябва да бъде на този път и по този начин, и няма друго, висиш и няма друго, умираш и няма друго, изгубен си в хаоса и за това ще висиш, отчаян си в самотата тогава ще висиш, безсилен си пред случващото се, оставен без избор освен да висиш, да висиш и да гледаш, и няма друго. А бяха небесата сини, облаците пухкави бебета, тревата зелена и свежа, водата бистра и чиста, слънчевите лъчи галеща топлина, вятърът рошеше косите ....... къде изгубих тази благодат, какво толкова направих, че сега да съм така опустошен, та да вися. Несъдържащ как да сътворя - бедността на неудачника, съдба от кръпки ... разкъсаното сърце, се опитва да пришие късчетата със сълзи.
Обикалям без душа, дните избледняват, а зад затворените си очи вися, толкова самотен - просто си търся дом, във всяко лице, което виждам.
|