Сега да видим дали ядът за изгубените простотии е убил музата или ще успея да ги сътворя отново. :)

Преди да кацне самолетът в Ласа (не е правилно да се произнася като Лхаса, защото „h“-то е с придихание, както ме поправи една близка (ама много близка:)), щото аз 40 години си мислих, че се казва преддихание, пък се оказа, че съм говорил простотии дотогава, а никой не ме е поправял, защото или са били прости като мен, или са се притеснявали от едрото ми телце или не им се е занимавало) намалиха налягането в него за да не се издуем прекалено рязко като отворят вратите на 3 600 м. На летището слънцето прежуряше, небето блестеше в ярко син цвят, а местния гид ни навърза едни бели шалчета около вратовете. Ни се гледахме леко стреснати, едновременно от това, че бяхме на чуждо място и от това, че се вслушвахме в телата си как ще реагират на надморската височина. Като тръгнахме с автобуса от летището към Ласа аз гледах суровите планини край пътя, които ми се видяха много познати и близки и с надежда си помислих, че съм бил тук и преди и щото този живот не съм бил, плахо надигна глава мисълта, че е било в минал живот, което ме ободри, поради логичната мисъл, че шом е имало минал живот, шансовете за следващ са големи и следователно, като се капична след стотина години, няма да съм се капичнал изцяло, а само тялото ми, което също ще е тъжно, защото много си го обичам и ми служи вярно, особено в секса, Господ да го поживи (и тялото ми и секса).

Влизайки в Ласа минахме през китайската част на града, която е скучна и подредена, минахме край Потала и се паркирахме пред хотел в тибетската част, която е цветна, красива и нестерилна. Потала, както знаете, е дворецът на Далай лама. Нали си спомняте 7 години в Тибет, когато Брат Пит (мръсно копеле, ебе Анджелина Джоли! Гаджето, ако четеш това, искам да ти кажа, че аз съм влюбен в теб, а не в Анджелина Джоли, защото правиш невероятно-прекрасни свирки и със сигурност докарваш крем-карамела по-хубав от нейния. Освен това мисля, че Били Боб Тортън повече й отиваше, ама тя се хвана с Брат Пит, което означава, че няма вкус, за разлика от теб, а аз не мога да се влюбя в жена, която няма естетически критерии, така, че да го духа Анджелинката, е, ако ме заплаши с пистолет ще й дам да ми духа, ама само заради заплахата, честна дума. :))), си тръгваше, дадоха Потала отдолу, а Далай лама гледаше отгоре. Като посетихме на другия ден Потала попитахме местния гид къде точно е сниман филма, той ни погледна учудено като депутат – протегната ръка на просяк, и мило ни обясни, че филмът не само не е сниман в Потала, но е и забранен в Китай. Този гид е много схватлив. Само за два дни го научихме като ни търси да ни вика напевно: "Идиотиии! Къдеее стеее?", а когато трябва да бързаме рязко да подвиква: :"Газ! Газ!"

Като спряхме пред хотела, няколко тибетки, високи около 1,50 и тежащи не повече от 40 кг. всяка се хвърлиха да ни носят багажа към стаите. Аз, воден от кавалера в мен, който пък е побутван от мачото, останал от младежките ми години, си грабнах 80 литровата раница и огромния сак от ръцете на едно такова крехко създание и с преднамерено бодра стъпка и изправен гръб тръгнах към стаята. Тя се намираше на 2 етаж, до където водеше стълба с междинна площадка, на която поспрях, наблюдавайки с интерес движението на сърцето ми, което се удряше във вътрешните ми органи като топче на флипер, обикаляйки тялото ми от петите до главата, където му беше най-уютно, заради просторното полупразно пространство. Изтръпналите ми пръсти изпуснаха багажа, който беше поет от крехкото създание, което пък изприпка по стълбите, измина стоте метра до стаята, отключи я, остави вътре багажа, отвори прозореца, запали лампата в банята и бодряшки ми се усмихна, срещайки ме на второто стъпало над междинната площадка. Бях засрамен, ама това го разбрах после, защото тогава се борех за живота си.

След банята, заедно с други идиоти с оцъклени погледи и жена ми, която е жилава като бурен, тръгнахме да разгледаме местния пазар и да направим кора (свещена обиколка) около близкия храм. Тибетците са големи пичове и пички, усмихнати ни позираха с единственото условие да им дадем да надзърнат в екраните на дигиталните ни фотоапарати. Около храма населението се молеше по следния начин: навеждат се, подпират се с ръце на земята и се изпъват напред по корем върху земята. Имаше един младеж, който така правеше кората, плъзгайки се по корем. Разправиха ни, че по незнам си къв повод голяма група тибетци отишли по този начин до Пекин, който е на няколко хиляди километра, при което значителна част от тези тибетци се запътили към следващото си прераждане. Вечерта хапнахме, аз омаах един стек от як, заедно с още двама по-нормални хора от групата, а духовно извисените хрупаха шума.

После си легнахме и изкарах най-кошмарната си нощ. Представете си: заспиваш и се будиш след минути от задушаване. Започваш да дишаш бързо и дълбоко, дишането се нормализира, заспиваш и пак се будиш от задушаване. Хубавото беше, че всички, с изключение на бурена, са прекарали така нощта, като при някои е имало и екстри като убийствено главоболие.

Закупуването на билети за посещение на Потала е много идиотска процедура. Отива се преди 7 часа на една опашка, където всеки може да купи максимум 5 билета за следващия ден. В началото групата ни беше 20 души, та трябваше да излъчим 4-ма призьори. Познайте дали аз не бях първия избран. Мамка му, никога повече няма да казвам, че съм адвокат. На опашката имаше един тибетец, който палеше цигара от цигара и ми идваше да го удуша. Добре, че имаше пейки, където седяхме унили, с погледи впити в земята, чудейки се чий дирим тук и с какъв акъл сме си платили, на всичкото отгоре.

Потала е голяма и величествена сграда. Като огромен термитник. Разправят, че е била най-голямата сграда в света до края на 19 век или началото на 20-ти, когато някъде построили по-голяма. Наистина е внушителна. Няма да ви я описвам, само ще отбележа, че е пълна с китайски войници за охрана. В момента сигурно е още по-пълна. :(

Тибетците нямат паспорти. Могат да се сдобият с такъв само ако се омъжат/оженят за китайка/китаец. Образованието в Тибет е по китайска програма, която има за цел асимилирането на тибетците. Единственият начин да се самосъхранят е да отидат да учат в Индия. Да, ама без паспорти не могат да отидат там. Затова през зимата, когато китайските гарнизони се гушат в казармите, тибетците, желаещи да учат се запътват през един проход, висок около 7 000 м. към Индия. И защото, както е логично, на обучение подлежат децата, те заедно с родители тръгват през снега. Много деца са загинали там. Видяхме тибетец, който е минал оттам на 8 години. И това без високотехнологичното облекло, което ползваме ние. Не ми се мисли какъв ад е било.

Тия китайци са ебати хората. Няма нещо, което като решат да не могат да направят. Знаете ли, че на някой от тях му е хрумнало да качат олимпийския огън на Еверест по асфалтов път. Представяте ли си? Само протестът на международната общност е спряла тази идиотия. Ама няма да се учудя, ако след няколко годинки Кайлас бъде опасан от магистрала, където бодри китайци ще се обикалят с колите си, хвърляйки опаковки по свещените места. И ще изчезне очарованието и пустотата, свързани с кората около Кайлас. Няма да се спи в гестхаусите към манастирите, където, ставайки сутрин се заслепяваш от лъсналите задници на тибетците, които серат. Няма да се ходи до изтощение, спирайки за почивка на всеки две крачки. Няма да се изпитва задоволство от това, че си издържал. Мамка му. Кайлас остана единственото свещено място на земята, което не е прегазено от цивилизацията. Където се знае, че отиването в Долината на смъртта по всяка вероятност ще те убие. Където агресивни и амбициозни люде не са се нанесли с апаратура и лопати. Където рядко ще срещнеш други хора освен тибетци и руснаци. Където те посрещат с ориз с яйца и чай с масло от як.

Кайлас е много странно място. Висок е около 6200 метра и е покрит винаги със сняг. Всички околни хълмове бяха голи и сиви, а само Кайлас беше със сняг. Приличаше на заскрежен агрегат на хладилник. Всичко без сняг, само Кайлас – със. Тибетците вярват, че ако направиш 108 кори около Кайлас няма да се прераждаш повече. Единият ни носач каза, че е направил повече от 300. Помислих си, че сигурно ще се навие да ми цедира 107 кори, нали ще му останат повече от 108, щях да му спретна едно кратко договорче за целта, но ме възпря нежеланието ми да спирам преражданията и да се единя с този, с когото се се върши тази работа, защото си мисля, че е много тъпо и скучно да живееш вечно, да знаеш всичко и да няма накъде да се развиваш. Обаче. Ако някой от вас е толкова глупав, че поиска да спре преражданията си аз съм готов, срещу приличен хонорар и поемане на всичките ми разноски, да му уредя да придобие от носача 108 от неговите кори. Ама не се бавете, защото само един ще може да се сдобие с лелеяния вечен живот.

Ми да спирам засега. Само ще ви разкажа за малко за пътя от Ласа до Кайлас. Една седмица пътувахме с джипове. Спяхме по места без течаща вода и с външни тоалетни. Хе, на едно от местата тоалетната беше направена с оглед рециклиране на отпадъците. Беше разположена на 2 метра от земята, като отдолу беше отворена към пътя. Та клякаш си кротко, мъчейки се да изсереш ориза, който си ял днес, вчера и оня ден и по едно време чуваш странно ръмжене откъм задника си, поглеждаш и виждаш няколко кучета, които чакат топла храна и се давят за място на първия ред. Спомням си, че когато джиповете спряха на това място и се разбра, че ще спим там аз слязох от джипа и казах на жена ми: „Ето там са мокрите салфетки. Аз отивам да се самоубия.“ Това много я развесели, благодарение на което веселие и въз основа на вродената ми опакоковост и инатливост стиснах зъби хвърлих приготвеното въже в багажника. Ей, жена! Ако четеш това знай, че се шегувам за гаджето. Нямам. Художествена измислица, бе! Да не вземеш сега да ревнуваш и да ме насилваш да се чукаме след толкова години семеен живот, баси! Нали дойдох с теб и в Индия и в Тибет. Ама оцелях, нъцки! :)

Хайде чао ви засега, че работа ме чака. Ще има още. това беше за зарибяване. :)