Такааа. Сега. Време е да започна отначало. Забелязахте, предполагам, че не се отнасям твърде почтително към околните. То е щото ги обичам. От друга страна бихте били прави да кажете: Генийчо, що аджеба се ебаваш с околните, а за себе си мълчиш? И реших, след като се връщам от началото, да започна със себе си. Значи. Опитах се да напиша нещо иронично, саркастично и сардонично (това последното не съм убеден какво значи). Ама не се получи. Увличах се в писане и остроумничене и накрая все излизаше някаква кръстоска между холивудски секс символ, носител на Нобелова награда и порноактьор (последният само заради размера на кура. Нямам склонност да чукам все едно помпам гума на Москвич осмица с оригиналната му помпа. Хубаво чукам. Ето – пак се похвалих, мамка му.). Затова сега ще се опитам да извадя егото си за няколко секунди и през това време ще пиша кратко и обективно. Почвам: висок съм 1,87. Добре де – 1,86. Дебел съм 105 кг. Очи светли, пъстри. Зъби – металокерамика. Заеквам. Гриза си ноктите на ръцете. Нос – дълъг, месест, без очакваната корелация между него и кура. Много красив, умен, секси... опа, върна се егото. Спирам. Ако по време на писането пак успея да подлъжа самовъзхищението си, ще продължа.

Започвам от летището в София. Организаторът на екскурзията ни беше и водач. Средно висок, с нахмурен поглед, силен глас, с който постоянно крещи. Тихото говорене е непознато понятие за него. Върти се като метилява овца. Според мен ни направи възможно най-добрата аклиматизация в Тибет. Ако не направи прекалено голяма група за един планиран трекинг в Мустанг през 2009 г. ще го видя отново. Готин е. Наричам го Н. Та Н ни посрещна, уведоми нас и всички останали в кафенето, че опашката за чекиране е ето там, врътна се и хукна нанякъде. Знаехме, че с нас ще пътува някакво момиче, участвало в незнам си кви конкурси с ей такива джуки. Та дадох малко зор да идем на опашката. Хубаво момиче, младо.

Най-впечатляващ, обаче, беше един пич със страхотни мускули, естествено показани с подходяща юнашка фланелка. Около него подскачаше невръстно девойче и едно много красиво момиче, за което се разгоря лют спор дали е втората му жена или друга дъщеря. В крайна сметка спечелих аз с тезата, че му е дъщеря. Пичът много се смя, когато после му разправихме за спора ни. С тази си физика работи като финансист и контрастът между външен вид и работа е очарователен. Всъщност това е пичът, който беше в нашия джип по време на пътуването ни до Кайлас и с когото си прекарахме много гот.

Доскуча ми. Сигурно и на вас горното ви доскуча. Минавам нататък. Няма да стане хронологично, ама майната му. Мускулестият пич е Х. Пътуваме, значи, с джиповете. Представете си Пирин, ама без грам растение освен тревата. И пътя се вие по склона, широк колкото за един джип, с урва от едната страна. По принцип аз обичам да контролирам нещата. Затова карам офроуд с един джип, купих си и мотор, ще ходя на парапланер, но никога няма да скоча с бънджи, защото там те връзват за краката, скачаш и нямаш никакъв контрол нататък. Защо ви го разправям това. Ами защото возенето по тези пътища ме изправяше на нокти. Някакъв тибетец (наречен от нас Митко, заради сложното му име. Към края и другите шофьори му викаха Митко. Този Митко има физиономия на инка. Ако се науча да качвам снимки някога ще ви го покажа. Пич е.) върти геврека, джипа минава на сантиметри от урвата, а аз треперя като премръзнало циганче на светофар, вкопчил се неистово в дръжката. И, представете си, в този момент Х подава на Митко лукче. Увито в хартийка. Която Митко започва да развива, пускайки волана. Аз се разпених. Няколко секунди само заеквах и фъфлех, хвърляйки слюнка. През това време Х и жена ми се хилеха като идиоти, а Митко ги поддържаше смеейки се, без да знае защо, обърнат назад. Видях, че с фъфлене и плюнчене нищо няма да постигна, защото пътувам с ненормалници в един джип и обърнах другата страница. Започнах да мърморя и нещата се влошиха. Х и жена ми само дето не започнаха да се търкалят от смях. Кажете ми, че аз още ме мога да разбера. Какво смешно има в следното: „Добре си е Митко. Знае, че ще се прероди и не му пука. Ами аз?“ Е, може тонът ми да е бил сълзлив, гласът фалцетен и очите ококорени, ама това смешно ли е, а? :( Тогава реших да млъкна и да се абстрахирам от уродите. Започнах кротко да си гриза остатъците от нокти на ръцете, съжалявайки, че шкембето ми пречи да загриза и ноктите на краката. Ония се хилеха още, докато започнаха да се повтарят. И решиха да повторят операцията за да се забавляват с мен. Само дето този път искаха да дадат на Митко банан. За да си го белел. И се смееха при това. После им дойде малоумната идея да му дадат ново лукче, ама така, че Митко да го изпуснел и да се наведял да си го търси при педалите. Според мен, те са ненормални идиоти, кретени, олигофрени и педерасти, в лошия смисъл, както казал Моше, на които освен че не им пукаше за собствения им живот, не изпитваха и никакво уважение към чуждия, в случая – моя. Аз ебавах ли се с Х, когато го хвана разстройство? Злорадствах ли, когато жена ми беше изплезила език, когато се катерихме за да видим свещеното езеро Незнам си кое? Добре, де. Ебавах се и злорадствах, ама го правих само защото те после се ебаваха с мен в джипа. А и бях много по-деликатен от тях. Вярно, деликатността ми може да е била продиктувана от изпъкналите мускули на Х и стиснатите като резка устни на жена ми, ама фактът си е факт. По-деликатен бях.

Сега попитах и ми казаха, че това свещено езеро, за което стана дума по-горе се казва Ламо Лацо. За него казват, че е душата на Тибет. Знаете, че предишният Далай лама е хванал пътя без да посочи наследник, както е обичаят. Римпоче (точно за същия има филм в kolibka.com) медитирал няколко дни край Ламо Лацо и получил прозрение. Видял бяла къща, с няколко деца пред нея, едно от които бил сегашния Далай лама. До самия бряг на езерото се достига след двудневен преход, а освен това ни казаха, че не било препоръчително да се ходи там. Затова ние подходихме до подножието на един хълм и се качихме до 5 200 м. (там където бурена изплези език – хаха), откъдето се виждаше езерото. Като се стигне на превала, откъдето се открива гледката трябва да се мълчи. Ако повториш наум 108 пъти мантрата „Ом мани падме хум“ има голяма вероятност да видиш миналото или бъдещето или нещо си. Или съчетания от тях. Това, че тогава не помнех мантрата е ясно. Ама и други от групата не я помнеха, но си повтаряли нещо и имали видения. Единият от тези с виденията е здравомислещ човек, на когото вярвам. Явно има нещо там, освен ако виденията му не са се появили от кислороден глад. Аз, за съжаление, бях само респектиран от величествената гледка на езеро, намиращо се в нещо като котел, заобиколен от планини. Мога, с известно напъване, да кажа, че изглеждаше мистично, особено с надвесените облаци и виенето на вятъра.

На слизане от превала видяхме двама монаси с бохчи на гръб, които отиваха към един манастир. Прехвърчаше сняг, те се съгласиха да ги снимаме след като ги подкупихме с енергийни вафлички. Всичко наоколо изглеждаше някак сюрреалистично: скалисти планини, ние, екипирани като модели на Салева, джиповете, прехвърчащия сняг, облечените в оранжево монаси, подредените на кулички камъни, синьото цвете, самотно цъфтящо. Сякаш бяха събрани парченца от различни времена. По-късно, по времето на кората около Кайлас видяхме осмоъгълния камък, който Миларепа е издялал с голи ръце и пренесъл от майната си с мисълта си. Докосвайки дози камък се мъчехме да усетим времето, случилите се неща. Скоро четох нещо много елементарно. Това, че пиейки вода ние се докосваме до началото на познатата ни Вселена. Че водата съдържа водород, който се е образувал само в първите мигове след Големия взрив и никога по-късно. Вземете чаша вода, отпийте глътка и си го помислете. Това, че се докосвате до нещо непроменено 15 милиарда години. Баси, страхотно е. След като си помисля нещо такова и се чувствам смирен, възхитен и едновременно с това преизпълнен с копнеж да разбера.

Знаете ли. Мисля да спра да пиша днес. Колкото и да се опитвам да гледам разумно на нещата, да бъда прагматик, насмешлив и cool по някое време ме трясва нещо като това написано от У. Ливингстън Ларнд: „Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта.“ И ми минава меракът дори мъничко да съдя някого. Сериозно или с хумор.

Сега се замислих, че волно или неволно Индия и Тибет ме промениха. Не, не започнах да вярвам в прераждането. Все още. Но станах по-любопитен. По-търпелив. По-малко категоричен. По-неуверен. А и как мога да съм уверен и категоричен след това: „Брамините, които учат, че в душата ти светът е скрит, се заблуждават. Той е пред очите ти, въпросът е душата ти къде е."

Ей, хора, ама готин е животът, а? :))