Много си приличаме с теб именно по тези "участъци" от Пътищата ни. Още от малка някаква невидима ръка ме е водила, нещо вътре в мен, което едва сега осъзнавам, че го е имало. Това е бил моят вътрешен Учител, който - парадоксално, но факт - ме е карал да се лутам сред различни учения, да търся в книги, след това да зарязвам всичко безпощадно. Но винаги сама. Никога не съм имала нуждата от духовен учител, нито съм го търсила. Толкова неосъзнато и силно е било знанието ми, че така или иначе вървя по Пътя и няма къде другаде да отида, освен Там, където и каквото и да е това.

И така както не съм го търсила, взех че го срещнах. Естествено, отначало съвсем не съм го наричала "духовен учител", нито съм имала тази идея в главата си. Освен това този епитет е станал толкова оборотен, че се е клиширал и малко ме смущава девалвацията на неговата ценност и съкровеност. Но с тялото ми и отвъд човешкия ми ум усещах, че се е случило нещо необикновено по косвени признаци.

В негово присъствие се чувствам прозрачна, празна и незначителна. Цялата ми "мъдрост", начетеност и интелигентност, толкова ценени от моите приятели и демонстрирани от мен пред "себеподобните" ми, се изпаряват неусетно и нищо не мога да направя по въпроса. И като казвам "незначителна", това не значи с ниско самочувствие и себеоценка, а някакси смалена и дистанцирана от себе си и сериозността на човешкото си положение. Много ми е трудно да говоря и пиша за тези неща, затова правя уговорката, че не е точно това, но все пак...

Вярно, много хора и ситуации са ми били най-благодатни учители, дори без самите те да го знаят. Изпитвам огромна благодарност. Но те са наши спътници от същата плоскост, от една и съща жизнена реалност и ниво на съзнание (ох, не ги обичам тези изрази поради горните причини за оборотност, но не се сещам за по-добри). Срещите ни имат по-скоро "локално" значение, за неговия и за моя живот и развитие. Макар че и това е условно, защото всичко "локално" е и глобално ("Каквото е горе, това е и долу"). Но духовните учители са дошли тук с или са постигнали съзнанието за глобалното значение на живота им и делата им за цялостното развитие на човечеството и срещата им с тях поставя твоето персонално развитие в сферата на отговорността към Живота, към Съзнанието, към Бога, към всички хора и души. Духовните учители, истинските такива, които са извървяли и преживели всички жизнени реалности на хората (и поради това са цялата вселена), са с кристално-чистото съзнание за своята мисия. Принципът на ученичеството е залегнал в цялостното устройство на природата и света. По-големият учи по-малкия, лястовицата учи новоизлюпените да летят. И сами сигурно можем, но рано или късно ни се налага да преминем някакъв брод, през който само вещият може да ни преведе, да ни посвети. А може и да не е точно и винаги така... Но не знам защо, интуитивно ми се усеща да е така...

Естествено, навсякъде човек отива със собствената си схема на личност и ум и връзката с учител, не е гаранция за "успех". Пак всичко е в нас и за нас. Но тази връзка е уникална и именно чрез отдаването заявяваш готовността си да нямаш нужда да си вкопчен в личността си и в "театъра на ума", да се разширяваш, защото си просто подмножество на множеството на учителя си, ако позволите да ползвам малко грубо математическата аналогия. Но това не значи, че ми харесва идеята да загубя собствената си самостоятелност и критична преценка, както и правото да напусна учителя, ако така го почувствам. Противоречиво, нали? Противоречива съм, но истината е, че всичко е вярно.

Другото, което съм забелязала е, че връзката учител-ученик също се развива и променя, а и учителят не е някаква фиксирана инстанция, неизменна и недостъпна. Той също се развива и трансформира в делото си и сред хората. Защото животът никога не спира.

Имам чувството, че големи глупости изписах и нищо не е такова, както съм го казала. Ама поне опитах...

De profundis clamavi ad Te, Domine!