Хареса ми разказа ти :-) Хареса ми как разказваш, а не каквото разказваш, че то темата си е жива мъка. Така е обаче, прав си. Бабаитите на Витошка наистина си спират колите на релсите и отиват да пият кафе или по магазините и на никой не му пука. По Коледа се случи да съм в един от тия трамваи, които не можеха да минат заради кола, спряла посредата. Помня, че много се възмутих.
И все пак се чудя, ако всеки си вземе пищов да се пази я от бандити, я от полиция, къде ще му излезе края? :-о Всички ще станем полицаи.
Аз, нали съм момиченце :-) карам със спрей в чантата, ама ... да не ми се случва, че ще забравя и спрей и всичко...
Не мога да кажа, че ме е обхванал луд оптимизъм за съдбата на България защото няма откъде да го почерпя. Но ми е много мъчно. Искам в страната ми да е всичко наред, да се чувствам сигурна, да мога да работя така, както работя тук. Живея в Европа. Тук е друго. Полицаите не носят пищови. Не съм сигурна дали в България още носят, но май четох някъде, че уж нямало да носят.
Една късна вечер наскоро, по стечение на обстоятелствата се оказах в една огромна космополитна столица сама без чантата си, в която ми беше всичко. Излязох от заведението, където бях седнала на кафе с един българин. Излязох да купя цигари, и се загубих по разни улици. Търчах час и половина като муха без глава да търся вярната посока наобратно, и така докъм 11 вечерта. Беше се оказало, че зад ъгъла няма никакви цигари, и така бях вървяла от ъгъл на ъгъл, докато в един момент се обърках. Това ми е за урок де, да не си зарязвам чантата дори и за 5 минути. Нямаше какво да направя, всичко беше в чантата ми. Нямах пари освен тези за цигари, нямах билет за влака да се върна у дома, а даже и да можех да се върна, как щях да вляза като ключа ми беше в чантата, а тя остана в заведението, заедно с българина, когото виждах за първи път. И тефтерчето с телефоните ми беше там. В паниката си не си спомнях нито един телефонен номер, пък и тука номерата са дълги. Валеше сняг, пияници почнаха да минават, беше тъмно и студено, а аз бях гроги след тежък ден и единственото нещо, което исках, беше да си легна моментално и да заспя. А знаех, че след половин час е последния ми влак за към къщи. Ами... може да ви изглежда смешно, но много се стресирах, пък и всеки прави глупости понякога, друг път не ми се беше случвало да се загубя, да не говорим да си оставя чантата някъде.
И реших да се обадя на полицията ... ами... на кой друг?! :-о
Влизам в телефонна кабина и набирам номера на полицията, той е безплатен. И им обяснявам, че съм без чанта, и рева, а те ме успокояват, все едно са ми роднини, и ми се извиняват, че понеже е петък вечер и са много заети, може да се наложи да почакам половин час. Инструктираха ме да стоя в кабината и проследиха обаждането. Чух глас успоредно с този на полицая, който веднага съобщи точно на коя пресечка е телефонния автомат, от който се обаждах, и то в столица с населението на България. Казаха, че непременно ще измислят нещо. Та си седях аз в кабината докато ги чаках, и се чудех защо тези полицаи са толкова разбиращи и съчувстващи, и сняг на парцали валеше, като никога. Сетих се, че мислех, че цигарите са само зад ъгъла, и бях решила да изляза от кафето даже без палтото си, но българина ми каза да го взема, да не настина. Голям студ беше тая нощ. И още колко мисли ми минаха през главата. Бях сама, всички, които обичам бяха и са в България, мислех си за тях. Колко безпомощен е човек без чантата с парите си и ключа за в къщи. И се чудех какво щеше да измисли полицията, освен да ме закара в някой офис и да ме разпитва... не знам.
Хрумна ми обаче да отида на мястото на срещата, където се бях видяла с момчето от България няколко часа по-рано същия ден. Отидох, по принцип не се бях отдалечавала оттам, а той - виси там и ме чака на студа, с чантата ми през рамо, надявайки се да мина оттам. Не беше бил сигурен дали ще отида и аз на същото място, нямаше уговорка. Беше се уплашил, че нещо лошо ми се е случило, чакал, чакал в кафето 45 минути, и после тръгнал да ме търси по улиците, накрая отишъл където първо се срещнахме. Бяхме се запознали по кюто около две седмици по-рано, и той трябваше да идва до тук по работа, та бяхме решили да пием по едно кафе. Но естествено, хич не се познавахме добре.
Не знам дали чете тука, но искам да му благодаря... че беше толкова честен и че успя да предвиди реакциите ми, и че не ме познаваше, а му пукаше за мен. Има и добри хора... все още. Пък може и да е било съвсем логично и естествено и двамата да се сетим да отидем там, но с моя стрес тогава, ми се видя някакво невероятно късметлийско съвпадение.
Та се обадих пак на полицията да им кажа, че всичко ми е наред. Те се зарадваха и ми благодариха, че съм си направила труда да ги информирам, за да не ме търсят.
Уж щях да ви казвам само за човещината на полицията, пък... що нещо изписах... Както и да е, такъв страх не бях брала май никога преди този час и половина, който прекарах през нощта съвсем сама на майната си, без нищо и без никой.
Не знам дали в България полицаите са съчувствени. Може и да са станали обаче по-човечни, щом са се дигнали да защитават правата на Оптимиста да си снима на улицата, при положение, че не е имало бой. Малко се изненадах, честно казано.
Дали все пак няма нещичко в България, което да върви на добре?