Просто Александър Македонски е бил популярна личност. Донски може би е прав, когато пише, че са се запазили песни за Александър тук-таме из Македония (май беше в Берско). Христаки Павлович (абе, аз и преди си мислих, че е той авторът, ама не бяха сигурен) е събрал в Царственика горе-долу каквото се е сетил, както го е чул или прочел. Същото се отнася и до История Славянобългарска (освен Орбини и Бароний Паисий също е ползвал разни съмнителни атонски книжа, както и жития на светии), Историята на Спиридон и т.н. Тук се следва един библейски модел, който през XVII век е бил все още доста разпространен и из Западна Европа, а в Централна и Източна е бил господстващ. В този библейски модел всеки народ задължително си има прародител подобно на Ной и Аврам. Прочутият Римски Хронограф, в който за пръв път се споменават българите, от 5 век, представлява точно такова изброяване на народи кой от кой Библейски отец произлиза (т.е. от кой син на Ной - Сем, Хам или... ха, де). Понеже българите не са били кой знае колко големи познавачи на Библията (аз не знам дали изобщо е запазен пълен средновековен превод, мисля, че не...), това "генеалогично" мислене се е прехвърляло на други легендарни или исторически личности: в случая Александър Македонски. В армията на Александър със сигурност не е имало никакъв Болгар, но някои биха казали, че това е отглас на някакво старо историческо предание, че българите имат корени на Балканския полуостров или т.н. Това няма как да е истина. При условие, че българите преди триста година не са знаели кой е Иван Шишман, дето им е бил последният цар, няма как да знаят откъде точно произлизат и откога са живели на Балканския полустров. Т.е. тук не може да се говори за запазена колективна историческа памет (историческа памет се е запазила за личности като Крали Марко, цар Ясен и разни други, но и те са чак от 15-ти, 16-ти век най-рано)... Каквото са знаели българите за себе си, прочели са го някъде. за Александър Македонски се е знаело от различни разкази за неговите подвизи, превеждани от византийски източници през Средновековието. Освен това Александър е бил известен в цяла Европа и е било въпрос на чест да се издокараш негов наследник. Което си е истина, Крум и Симеон не са се котирали в такава степен... (откъдето и моето все по-засилващо се убеждение, че нашите братя оттатък Осогово държат на своето македонско име НАЙ-ВЕЧЕ от суета, Болгарино поради што се срамиш и т.н., ей на, Паисий е бил прав: два милиона българи се оказа, че от всичко на света най-много от българското си име се срамуват.) Подобни фантасмагории са често срещани: и французи, и англичани са се опитвали да докажат, че са по произход троянци. Интересен се оказа фактът с цар Давид. Значи братът на Самуил е споменаван наистина за цар и в Зографската история, и в Стематографията на Христофор Жефарович (той там е единственият бъгарски цар). Защо толкова им се е харесвал на нашите книжовници точно той? Според мен - заради името си, което винаги е било баш най-царското в библейските традиции. И накрая една еретическа мисъл: македонците са прави за себе си, когато казват, че не те са българи, а ние сме македонци. Факт е, че "българското" наименование не е било до такава степен възприето. Факт е, че много хора са се писали елини, някои - пък сърби. Факт е, че българската историческа памет е била изтрита. Но важното е, че преди двеста години хората в Мизия, Тракия и Македония са се смятали за един народ - независимо дали ще го наречеш българин или македонец - и са говорили един език, пък макар и на различни диалекти. Кога се налага "българинът" за сметка на "македонеца"? С развитието на историческите изследвания. Историците са тези, които убеждават хората в Мизия, Тракия и Македония, че са българи, наследници на българския народ и държава от Средновековието... Затова и приказки от типа: нека историците определят кой какъв е, са безсмислени: историците МНОГО ДОБРЕ определиха това още преди сто и петдесет години...