През 1905 година Тодор Марков записва спомените на дядо Трайко Кехайов от село Ватилък (дн. Βαθύλακκος), Солунско. Любомир Милетич ги публикува на страниците на Македонски преглед през 1932 година. Ето част от тях:
Моют татку си викаше Георгие Кехай, a татку му — Кустадин Кехай. Дедо Кустадин, бог да гу прости, беше от Ватилък. Той беше голем уфчар — кехай. Него го утепá сердàрот, защо сердарот искаше ракия от наш'ти жени, a не от дедо; ама дедо беше юнак човек и не пускал да излезе никой от кукята, и сердарот си разлютил и зел един стап и го убил на сто и десет години човек. Бегот сакаше на Ватилък да му клай зевгар на дедо Костадин, он пък се дигна от Ватилък със 1500 овци и отиде на село Куликиа. Три години седе на Куликиа, напкун гърците фатиха на жените да ги викат „пали вургари"; напкун жените ричеа на дедо: „Ниа от виа гърци не можими да седиме тука". И си отиде пак на Дърмица. Тамука татку се жени, зема от Ватилък жена. И там си родих аз... Напкун не и треали децата на бабата (майка ми). Рожала, малечки и умирали. Майка сакаше да оди на Ватилък и тръгна със бабата Ено. Как a фатили болките на майка до една река, шо е нагори от селото, дето има капини, смокви, ищè джанум една лоша река, и таму на родила и си дошла дома и не може да отиде на Ватилък.
Напкун на доила 7—8 месеца. Кой знай, напкун татку фатил една овца и цицах яз. Така, как прави татко, правиха и уфчарите. По търлото и по бачилото са чиних 10 години дете. Татко се прежени и зима една жена от Негуш. Ама татко не можал да га земи, — кладел един турчин да га купи. Турчинут a купи жената за татку; арнаутин a дукара от Негуш чак до Дърмица. Първата жена татко га милуваше много, ама втората — повече, защо па е била исирка [пленница, робиня]. Кога ги истепали мъжите, турците га зимали за исирка. Кога са расипа Негуш, жените ги зеха турците на место исирки. Татку имаше много пари, и как немаше друга баба, сакаше да се жени. Ама как чул, що продават жени на Негуш, кладел субашията да га купи за него и напкун да го земи. Татку ми броил 1200 гроша за таа жена, София, с 4 деца; децата са викаха Ено, Висо, Алатъно и Христо. София, исирка олуджак [бидейки], беше от права фамилия, баш бугарска фамилия; она не знаеше тоя проклет език.
(Кога ке се женише никоя невеста, ке отиваха да га пречекат, ама нивестата качена на конют. Напкун на га пречекуваха, свъкървата ке a даваше две свещи и ке га въртиха два-три пъти около огенот. Напкун отиваха на църква, ке га венчеха. После ке отиваха дома, нивестата ки бацуваше ръка, ергените ке играиха хоро с байрак ду да замръкни. Напкун ке вечераха).
Ka a купи жената, сердарот разбра, оти жената a зе дедо Георги, татко ми, напкун го фати сердарот на татко и го шета 10—15 дена и направи един елям [присъда] на Солун да го обесат — ищè да го заколят. А на илямот пишеше: „глава дигнал той човек, — да го обесити". А пак нашто село беше от една много голема ханумка — на Селим Пашовата майка. Как го носили на Солун, го чиниа хазър да го заколят. И ханумката, как зе хабер —емен фереджето и право отиде на кунакут. Ca мачиа они да не го дават човекот, ама ханумката рече: „Без човекот яз не отивам от тук нататък и харам [проклето] да ти млекото...” Напкун го зела човекотъ и го откина. Ех анасина, да не беше ханумката, ке го расипаха татко.
Милетич, Л. Из живота на българите в Солунско. По животописни спомени на Дедо Трайко Кехайов от село Ватилък. Македонски Преглед, Година VIII, книга 1, 1932, с. 69-71.