Не може да се съди по черковно-славянски книги, писани през X в., например, в Моравия, България или Русия за тогавашния народен език в тия страни, както не може да се съди от латинските черковни книги, писани във Франция, Полша или Германия в която и да е епоха, за народния език в същите страни от тая епоха. Езика на религиозните книги е свещен и фиксиран. Така е с латинския, с гръцкия, така е с арабският език на Корана – това същото е почти и със славянският черковен език. Тези езици са повече или по-малко интернационални и погрешно ще е да правим по тях заключения за говоримият език на тоя или оня народ през тая или оная епоха.
от друга страна многобройни са случаите, когато известен народ или част от него, по политически, религиони или някякакви други причини, през течението на по-дълъг или по-кратък период от време, напуска, отчасти или напълно, своя роден език и пристава към езика на друг народ. Учените езиковеди и историци констатират много подобни случаи. Знайно е, че голяма част от арменците са говорели в миналото на турски и не са знаели ни една арменска дума; също евреите по българските земи не са познавали своя стар еврейски език, който е сроден с арабския, и са говорели на испански; сегашния литературен турски език под влиянието на арабските религиозни книги е силно арабизиран; след завземането на Англия от норманите на Вилхелм Завоевателя говоримият англосаксонски език се насища с френски и латински думи, които днес съставляват около 60% от английският речник. Но граматичният му строеж остава германски и затова английския език спада към германските езици. Същото е положението и с румънския език – той се смята за романски, макар че голяма част от речниковия му запас е от славянски и български произход. Не бива нещата да се гледат едностранчиво.