Прочетено някъде:

Валерстайн е убеден: „Мнозина писаха, че случилото се през 1989 г. е логичен завършек на периода 1945–1989 г., оценявайки 1989 г. като преломна за поражението на СССР в Студената война”. Според Валерстайн този миг от историята всъщност е край на периода 1789–1989 година. Иначе казано: „ Времена на победи и поражения, водещи до постепенния упадък на либерализма като глобална идеология”.
За причините за краха на двуполюсния свят може да се говори дълго. Но за нас е важен резултатът от процеса. Авторът на „След либерализма” го определя пределно точно. „Следовниците на президента Уилсън – пише Валерстайн – най-сетне се лишиха от ленинския щит, който насочваше страните от третия свят в руслото на онази стратегия, която от гледна точка на господстващите на световната арена сили в минимална степен би застрашила системата, против която застават САЩ и Западът”.
От казаното дотук следва важен извод. Така нареченият крах на комунистическите режими беше предизвикан не от вътрешни, а от външни причини. Тяхното устройство бе не в логиката на самите режими, а в логиката на развитието на цялата либерална световна система, на част от която тези режими са били подчинени. Или пък мнимо са били „безопасна алтернатива”.
Затова по-правилно би било да определим събитията в рамките на съветската система не като крах, а като демонтаж. Колкото и парадоксално да звучи, „последните, които сериозно вярват в обещанията на либерализма, са комунистическите партии от стария модел в бившия комунистически блок. Без тяхното участие в обсъждането на тези обещания господстващите групи в целия свят биха загубили всякакви възможности за контрол над работническата класа – като изключим силовите методи. Но както добре знаем още от времето на Макиавели, единствено силата не може да обезпечи политическите структури за твърде дълги периоди”, смята Валерстайн.
Лесно е от тази теза да се извлече основната мисъл: ако му липсва алтернатива, либералният свят не би бил легитимен. Губейки идеологическата си привлекателност и трупайки икономически проблеми, той е принуден да прибягва до военна сила – доколкото не са му останали други начини за контрол над ситуацията. Днес ние разбираме това, наблюдавайки как се води гражданската война между богатия Север и бедния Юг – като следим събитията в Сирия.
Какво е бъдещето на световната либерална система след падането на комунистическия щит? Тя неизбежно ще започне да губи остатъците си от легитимност, ще се опростява, ожесточава, архивизира. С други думи, ще пропадне в собственото си колониално минало.
В този ред на мисли неолиберализмът представлява много интересен феномен – като по същество се слива с неоконсервативната тенденция. Ако по-рано в либералните среди бе прието да се обсъжда обществото на равните възможности, то неолибералите (приемниците на либералите) гледат на „равните възможности” като заплаха за хората с икономически привилегии. Отстъпването от идеята за „равните възможности” обаче е очевидна крачка встрани от класовата държава. Тоест говорим за същия феномен, подобен на европейските буржоазни революции от XVIII век, в чието лоно укрепва и се развива либералният проект.
По този начин либерализмът достига до отрицанието на собствените си „свещени” ценности. По отношение на тези именно ценности сегашният либерален свят е паднал по-ниско дори от нивото си през 1789 година. Това ни позволява в качеството му на икономически модел да го квалифицираме вече не като късен капитализъм, а като капиталов феодализъм – и всичко това безусловно свидетелства за задълбочаващата се криза в либералната теория.
Впрочем няма на какво да се чудим, след като днес либерализмът почти официално се смята за тоталитарна система. Преди той прибягваше до мимикрия, прехвърляйки полицейските (тоталитарните) функции на дъщерните си режими, и направляваше недоволството в безопасно русло.
А днес? Щабна икономика, културно-расистки дискурс в политиката, военни сблъсъци... Всичките тези диспропорции не могат да бъдат оправдани с наличието на геополитически съперници. Така, останал без добавъчен политически модул, либералният проект започва да става все по-агресивен. Съдбата на този тоталитарен либерализъм е в неизбежната загуба на легитимност не само в очите на угнетените нации, но и за западното общество (макар да е възможно отсъствието на алтернативни проекти да разтегне този процес в рамките на десетилетия).
Така описаната действителност е доказателство за края на 225-годишния исторически проект.