+++
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започне. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.

По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмния Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
+++
Мисля, че когато опитваме да схванем какво има предвид Толкин тук, е много важно да се направи разлика между „загадка“ и „отклонение“, тъй като авторовият интерес в Том е свързан предимно с първото, докато читателското неудовлетворение изразява в по-голяма степен второто.
Отклонение (аномалия) е нещо дразнещо [слуха], нямащо нищо общо [с останалото], [нещо, което не уйдисва] ни в клин ни в ръкав. В този смисъл е лесно да се твърди, че спокойно би могло да се мине и без Том. Загадката (енигмата) на свой ред е нещо тайнствено и не[до]обяснено, главоблъсканица, нещо което изглежда дразнещо, несвързано и не на мястото си, но всъщност не е. Това [терминологично]разграничение е от първостепенна важност когато се опитваме да си изясним, защо въпросът за същността и личността на Том Бомбадил се повдига на три пъти в повествованието – два пъти от Фродо в къщата на Том и по-късно на съвета на Елронд. Ако няма отговор на този въпрос, значи Том е отклонение [от нормата]. Има ли такъв, както твърди Толкин, имаме и е загадка.
Отчитайки начинът по който Толкин изгражда „Властелинът на пръстените“ и особено старанията, които той полага за историческата спойка между действащи лица, предмети и събития, лично за мен би било немислимо да няма отговор на въпроса „Кой е Том Бомбадил?“ в самия текст на книгата. Мисля си че със сигурност, въпреки нежеланието си да го даде на читателите направо, самият Толкин знае отговорът много добре. Той винаги и много ревниво защитава всичко каквото е написал, включително грешките си. Когато е откривал нещо объркано в ръкописите си, Толкин по-скоро е търсел и намирал посредством логиката на създадения от него свят, начин да обясни защо даден герой е допуснал подобна грешка или какъв особен смисъл може се крие в това, изхождайки от устройството на Средна Земя, отколкото просто да поправя написаното. Така грешно написана дума по-често е запазвана [уж] като илюстрация за местен диалект, вместо да бъде поправяна. По подобен начин се решават и проблеми с името или самоличността на даден герой. В историята на Средната Земя например се срещат двама Глорфиндел, единият който загива в бой с Бaлрог през Първата Епоха, а другият, дава коня си на Фродо, за да се добере до Ломидол. Това било ако не проблем, то най малкото необичайно и наложило специално внимание от страна на Толкин, т.к. най-общо: всеки елф носи неповторимо име. Вместо обаче просто да преименува единия от двамата, Толкин решава, че те са една и съща личност, претърпяла прераждане, колкото и необичайно да било това измежду елфите по принцип. В последствие той посвещава известно време за изследване на религиозните предпоставки на този особен случай. (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).

Като имаме предвид този общ принцип следван при създаването на трилогията, аз твърдя, че:
(1) би било немислимо за Толкин да повдига на три пъти въпроса за самоличността и природата на Том без в същото време неотклонно да обмисля и търси отговор на проблема и че:
(2) дори да не е искал да издава на читателите отговора, защото е считал загадките за важни, той все пак би оставил някакви улики за онези, които биха искали да преследват решението по начина по който самият той преди това го е правил. Останалата част на това есе е посветена на изследване на тези улики. И макар доказателството да е косвени аз вярвам, че е убедително.

Още с публикувания 1968 г., сборник „Толкин и неговите критиците“ под редакцията на Нийл Д. Исак и Роуз А. Зимбардо, Том Бомбадил повсеместно се тълкува като „Природен дух“. В този сборник, Едмънд Фулър твърди, че той е: „невъзможно да бъде класифициран по друг начин освен като първичен природен дух“ (стр 23.) Според Патриша Майер Спекс, Том носи градивна природна мощ и „ е в най близки духовния общения с природните стихии и черпи сили от самата земя“ (стр. 84)
Р. Дж. Рейли счита, че Том е „стихийно божество на растежа“ (стр. 131) и твърди, че „когато Том Бомбадил говори, все едно самата природа го прави – без да се влага разум и следвайки единствено инстинктите за живот и растеж. (стр. 139). Това разбиране за Том като за стихиен, природен дух и олицетворение на самата природа се налага като водещо след това. Рут. С. Ноел в „Митология на Средната Земя“, издадена 1997 в навярно най дългото и обстойно разискване за него, започва със забележката, че „Том Бомбадил е образ, каквито са Пък или Пан, природен бог, в умалена форма, полушеговита, полубожествена (стр. 127) и стига до извода, че Бомбадил и Златоронка са явно олицетворение на неосквернената от хората земя, подпомагана от невидима, но могъща сила, въплъщаваща едновременно опасността на дивата природа и възможността й да служи на Човека." (стр. 130). Ан К. Пети в „Единствен [пръстен] да ги подчини“, издадена 1979г., обобщава всичко по-горе с изявлението, че Том е „природно божество в най чиста форма“ (стр. 38).

Доколкото мога да определя, доказателствата в текста на идеята, че Том е природен дух е дискусията за него на съвета на Елронд. И по-специално следната забележка: „Той няма силата да се опълчи на нашия Враг, освен ако това не е присъщо на самата земя“ и „… очаквайки промяна, сега уединен в парче земя с граници макар невидими, които той определил е и няма сам да ги престъпи(Властелинът на пръстените 1:279). Подозирам, че съдейки по втория откъс, много хора приемат, че Том като природен дух, е постепенно стеснен в ограничените предели на Старата гора. Въпросният откъс обаче не свидетелства за такова нещо. Ограниченията с които е обвързан Том не следват границите на Старата гора. По-скоро те са наложени от самия него. Още повече - откъсът не посочва, че той не може да премине отвъд, а само че няма да го направи. Твърдението, че той не може да наруши границата всъщност противоречи на известните факти: Том често навестява фермера Чудоум, в Мочурището и предполага се в миналото е правил подобни посещения и на други “в стари незапомнени времена“ ("Bombadil Goes Boating" и „Властелинът на пръстените, 1:143). Що се отнася до първият откъс, той не посочва дали Том въплъщава или притежава силата на земята. Откъсът е двусмислен. Изразът: „Тим не умее да кара толкова далеч, освен ако на това не е способна колата му“ не означава, че Тим е кола. По подобен начин фактът, че Том няма сила да се противопостави на Саурон, не означава непременно, че [в] земята няма такава мощ. Ще поднеса по читаво обяснение по нататък.

Възможно е, теорията на природния дух да е била поддържана толкова продължително просто, защото никой не е успял да измисли друга. Да вземем тълкуването за Том Бомбадил на Джаред Лобдел в „England and Always”, издадена 1981. Заявявайки, че Том е „най-несполучливото явление“ в трилогията, той продължава:

„Взет сам по себе си – той би бил дух на естеството,…, но той не може да се разглежда самостоятелно… Той не е неутралният джин на земята, понеже той е ограничен в една част от нея… Той очевидно е човек т.к. не е елф, джудже, ент, полуръст, нито представител на някоя от падналите раси, но той не е и човек от запада. Бих предположил, че външният вид би могъл да се запази ако го приемем за ангел, за магьосник непринадлежащ към ордена на истарите (или маяри - Саруман, Гандалф, Радагаст, Алатар и Паландо) или за бог, но във всеки от тези случаи ще изпаднем в противоречие с Толкиновата митология.“ (стр. 62-63)
В крайна сметка Лобдел стига до извода, че Том е отклонение: „Въпреки, че го намирам за аномално създание, аз бих могъл да го впиша някак си в религиозната доктрина и пантеона на Толкин, но при всяко положение с не лекото усещане, че правя всичко това, „мир да има“ или по друг начин казано ‚от мен да мине.‘“ (стр. 63).

Бих се съгласил, че Том не е природен дух, човек, елф, джудже, полуръст, но не разбирам защо Лобдел отрича възможностите Бомбадил да е ангел или бог т.е. по смисъла на Толкиновата митология маяр или валар. Знаем от „Силмарилион“, че Ороме в древни времена е ловувал в Средната земя, че Улмо е имал вземане-даване с елфите там, че Олорин живее невидим сред елфите преди да стане [известен като] Гандалф, а Мелиан прекарала немалко време в Белерианд, заедно с Тингол. Т.е. имаме повече от достатъчно примери за спорадични посещения на такива същества, понякога водени от спонтанни или съвсем егоистични подбуди.

Още повече, че Толкин втъкава някои и други литературни връзки за Том, които подсилват тезата за неговата божественост. Първо: както Ноел отбелязва (Mythology, стр. 128), в "Bombadil Goes Boating", Толкин прави препратка към една история от Древната Еда (старите предания) за Один, едно от най могъщите норвежки божества, свързвайки го по такъв начин с Том. Второ, в "In the House of Tom Bombadil", Златоронка отговаря на въпроса: „Кой е Том Бомбадил?“- с простото: „Той е.“ (Властелинът на пръстените, 1:135) . Съгласно терминологията на средновековната философия, това би означавало, че „съществуването“ е определяща характеристика (предикат) на Том Бомбадил и следователно той е бог. Макар Толкин да отрича това внушение в свое писмо от 1954 (Писма стр., 191-92), казвайки, че Златоронка, както и Том по късно, просто посочват един аспект относно природата на именоването, аз продължавам да бъда обсебен от тази забележка.. Така както препратката към Один, не ни позволява да заключим [автоматично], че Том е Один, така и позоваването на средновековната философска терминология не следва да се тълкува като криза в Християнското богословие. Макар отрицанието на Толкин категорично да премахва възможността Том да е Илуватар, според мен това далеч не изключва възможността той да произлиза от Мисълта на Илуватар, т.е. да е валар или майар, поради това, че не намирам никакво теологично противоречие в това „съществуването“ да е предикат на една [или друга] част от Бог.

В крайна сметка, разполагаме с песнопенията на Том. Невъзможността на Том да разчлени пеенето от другите си дейности – говорене, ходене, работа, предполага, че това, по един особено всепроникващ начин е изключително основополагащо към неговата същност [и съществуване], отличавайки го от всички други същества, с които се срещаме в трилогията. Магьосниците например, които са маяри, припяват (извършват песнопения в съвременния смисъл на думата), вместо просто да пеят и никога не го правят несъзнателно. Непрекъснатото пеене може да е знак за високия статут на Том. В края на краищата, целият свят е създаден от една група певци, айнурите, някои от които стават в последствие валари. Второ: основната песен на Том структурно се отнася към песента на Леголас, „Песен на морето“ („Властелинът на пръстените“ 3:234-35), което предполага възможността песента на Том да е изопачена версия на някога обща за тях музикална творба от най далечния запад. Трето: песните на Том, макар видимо смехотворни и безсмислени могат сами да управляват отделни стихии и други неща в гората. Когато научава, че Върбалан е причината за проблемите на хобитите, Том отговаря: „…това може бързо да се поправи. Аз знам как да го настроя.“ (пак там, стр. 1:131), което според мен звучи долу-горе като „…лесна работа. Мога и ще оправя проблема веднага“. Това е един вид знание, присъщо за един валар, който пее „Музиката“, а пеенето би следвало да е естественият начин за практическото му приложение. Макар това обяснение за пеенето на Том да не е в хармония с разпространената теза, че Том е нерационален, тя не е в противоречие с характеристиката на самия Толкин за Том направена в две писма от 1954г., в които последният се свързва с чисто научното изучаване на природата. Толкин пише:
„… [Том] е следователно ‚алегория‘, образец, характерно въплъщение на чисто (истинно) естествознание: Дух, който ламти да познае другите неща, тяхната история и природа, защото те са ‚различни‘; напълно, и изцяло незаинтересован от ненаучни знания: не скотовъдство и селско стопанство, а зоология и ботаника, а. („Писма“ стр 192), вж също и стр. 174.)

Илюстрирайки стремежът към строго научното знание, Том едва ли би могъл да се нарече „нерационален.“ Още повече, че чистотата на Том струи от уклона му за възхита към нещата такива каквито те са, без да властва или да упражнява контрол върху тях. Първото е цел на чистата наука, докато второто е основната задача на приложното знание. Познанията на Том за природата му позволяват да я управлява, ако е наложително, но доколкото това не е негова цел той е по-скоро сроден с познанието, отколкото с инженерните науки.

Ако приемем твърде буквално забележката на Том, че „той е бил тук преди реките и дърветата, преди първата дъждовна капка и преди първия жълъд“, („Властелинът на пръстените, 1:142), то неговите думи биха означавали че е бил в Средната Земя когато пристигат валарите, или просто, че той идва там като един от тях. Забележката му, че той „помни когато тъмнината под звездите не е била страшна – преди Мрачният господар(владетел) да пристигне Отвъд“, се отнася към времето преди Моргот, първоначалният Мрачен владетел да се превърне в ренегат – времето, когато „старите“ или първоначалните звезди били сътворени. Т.к. светът по това време е бил незавършен и никой освен валарите не живял на земята, трудно е да се повярва, че Том е нещо по-различно от валар.
+++
Любопитна подсказка, че Том е валар може да се крие в подвеждащото твърдение, че той е „най-старият“, докато в същото време се предполага , че Дървобрад е „най-древното живо същество, което все още се разхожда под Слънцето“. В “Пътят към Средната земя“, издадена 1982, Т. А. Шипи, който класифицира Том като представител на група-едночлен, изпитва затруднения с обяснението на тази непоследователност и стига до извода, че приемем ли, Дървобрад за „най-древното живо същество“, то следва че Том не е жив, досущ както назгулите не са живи (стр. 82). Аналогията подтиква към размисли, макар най-вероятно да е неточна. Думата „живо“ би следвало да означава поне, че Ветроклин (Гората на ентите) се отнася към живата природа, че става дума за организъм принадлежащ към системата на живия свят, биосферата. Фактически има два вида същества, живеещи в Средната земя, които като същества извън Еа [Вселената, чието съществуване започва, когато Илуватар произнася думата „Еа!” — „Да бъде!”.], не са част от тази система, а именно: валарите и служителите им маяри. Техните тела били наметки или одеяния, външен вид, в който сами се превъплъщават. (Road Goes Ever On, стр. 66). Както е посочено в есето „Истари“ от „Незавършени предания“ (стр. 389), когато представител на маярите, имащи еднаква природа с валарите, ставал магьосник в Средната земя, той временно се превръщал в живо същество, със специалното съгласие на Илуватар: "Защото с одобрението на Еру, те били обличани в човешки тела, истински, а не фиктивни, и изпитвали земни страхове, болка и умора, и гладували, и ожаднявали, и ставали смъртни“. Наложителността на това превъплъщение внушава идеята, че валарите и маярите били наистина неживи, но по различен от назгулите начин. Докато призраците на пръстените някога били живи същества, съществуването на които се поддържало неестествено посредством техните пръстени свързани с Единственият [пръстен], валарите и маярите били същества от друго измерение на съществуването, (Пустошта) и по тази причина не били съвсем пригодени за Средната земя. Така вместо да класифицираме Том като аномалия или да го отнесем към неживите, противоречието на Шипи, може да бъде обяснено с неговия извън планетарен статут на валар или маяр.

Разбира се някой би възразил, че Том никак не изглежда и не се държи като маяр или валар, а по скоро с вида и поведението си прилича на прекалено пораснал хобит. Но моето възражение е, че валарите и маярите не са обвързани с определен външен вид, а по-скоро сами избират начина по който ще изглеждат, намятайки си „плащове“ и „одеяния“, така като ние подбираме дрехите си. В „Гласът на Саруман“ например Гимли иска от Гандалф да види Саруман, за да сравни двамата магьосника. В отговора си Гандлаф споделя, че джуджето не може да направи смислено сравнения, понеже магьосникът може да променя външният си вид по своя воля според това какви са целите му. („Властелинът на пръстените“, 2:181-82). Наподобяващата хобит външност у Том, всъщност увеличава, вместо да намали вероятността той да е валар, т.к. внушава че той притежава умението да се вписва в обкръжаващата го среда. Ако валар би поискал да се среща с хобитите, той разбира се би се появил сред тях по начин, който да им се струва шеговит и познат и с това да ги предразположи към себе си, но това свледва да се зачете като аргумент в полза на твърдението, че Том е валар или маяр, а не обратното

Така Роберт Фостър, в „Пълен наръчник“ (стр. 496) изглежда на прав път, когато твърди, че „е възможно той да е маяр, който минава за местен“. Единственият проблем в това е, че няма нито един маяр в „Силмарилион“, чиято обща характеристика да съвпада с тази на Том. Биха могли да се намерят читави кандидати, единствено когато се разгледат самите валари.

Т.к. повечето от валарите са семейни, би ни помогнало, ако успеем да идентифицираме личността на Златоронка. Има три възможни Валиери, които са прекарвали известно време в Старата гора: Неса, Вана и Явана. Неса, която обичала елените и танците, не се вписва много добре т.к. нито едно от тях е характерно за Златоронка. Съпругът на Неса, Тулкас – най-добрият воин измежду валарите, би се следвало вероятно да е прекалено войнолюбив за да бъде припознат в Том. Вана, която се грижи за цветята и птичките, също не пасва много добре, т.к. Златоронка се занимава с много по голямо разнообразие от растения, без да отделя особено внимание на птиците. На всичкото отгоре Ороме, съпругът на Вана е ловец, най вече на чудовища. Ако той бе Том, едва ли би имало могилни твари в Мочурището. Явана от друга страна е идеалното попадение, понеже тя е отговорна за всички живи същества, със специално предпочитание към растенията. Т.к. тя е и Кралицата на Земята, лесно е да си я представим как грижовно напоява гората, нещо, което тя и прави по време на посещението на хобитите.

В „Силмарилион“. Появата на Явана (стр 20-21) се описва по следния начин:

В образа си на жена, тя е висока и облечена в зелено, но от време на време тя приема други форми. Някои са я виждали да стои под небето със Слънчева корона, като дърво, от всичките разклонения на което блика златна роса, напояваща сухата земя. Дървото се раззеленява и цъфти, корените му са потопени във водите на Улмо и вятърът на Манве, разговаря в листата му.

Когато срещаме Златоронка за първи път, тя е облечена в зелено, „зелена е роклята й, зелена като млада тръстика, окъпана в сребърни капчици роса“. („Властелинът на пръстените“, стр. 172). Когато Том официално представя Златоронка, той казва: "Ето моята Златоронка, одета цялата в сребристо-зелено…“, Когато тя се сбогува с хобитите, тя отново е със зелени дрехи, а Фродо, когато се обръща към нея я свързва изрично с този цвят „Моя прекрасна господарке, цялата в зелено!“ (стр. 187). Това описани на обичайните одежди на Златоронка подкрепят предположението ни, че тя е Явана.

Когато я срещаме за пръв път, нозете й наистина са потопени във вода, видимо в подкрепа на легендата, че тя е Водна нимфа. Това обстоятелство обаче не е в противовес с дървесния образ на Явана, който както току що отбелязахме, включва описание на краката или корените й потопени в „потоците на Улмо“.

Докато героите се сбогуват наблюдаваме картина засилваща аналогията с описание на дърво:

„Там на стръмния склон на хълма стояла тя, покланяйки им се, с развяваща се [по вятъра] коса, а слънцето се отразявало и блестяло в нея. Сноп лъчи, сякаш светли капки върху росна трева грейвали изпод танцувалните й стъпки.“

Макар все още в човешки образ, развълнуваната й от вятъра прическа навява за „повеите на Манве“, а отразените от косата й слънчеви лъчи извикват в съзнанието ни „слънчевата корона“. „Светлите капчици върху росна трева“, пък загатват за „напоителната, бликаща златна роса, която утолява сухата земя“, тъй както и „водите на Улмо“. Когато хобитите я виждат за последно, тя още повече прилича на растение.: „сега те виждаха Златоронка, малка и деликатна като огряно от слънцето цвете на фона на небето: тя стоеше изправена, наблюдаваше ги , и ръцете й се протягаха към тях“. В този случай, тя се уподобява много повече на цвете отколкото дърво, вероятно защото хобитите по правило обичат цветята и се страхуват от дърветата. Огреният от Слънцето неин образ поразително прилича на първичната, нямаща общо с хората външност на Явана.

Разбира се важен проблем с това предположението, е твърдението, че Златоронка е дъщеря на речна жена. Ако това е вярно то Златоронка не може да е Явана. Обаче във „Властелинът на пръстените“ има много неща, които не са верни в буквален смисъл, както и други, оставени неразкрити или необяснени. Например мнозина вярват, че Рохан продава коне на Мордор. Гандалф никога не разкрива, че е маяр. Никъде не е написано, че орлите са маяри (макар да са „духове в образи на орли и ястреби“, чиито „взор прониква през морските глъбини, скритите подмоли и подземните пещери“ („Силмарилион, стр. 35). Както се вижда в "The Hunt for the Ring," от „Незавършени предания“, много подробности са предадени объркано и несвързано във „Властелинът на пръстените“, защото това е начинът по който те са изглеждали на хората писали книгата. В крайна сметка Толкин предлага две различни описания за произхода на орките като не е възможно и двата да са верни. По този начин, убеждението на някои хора, че Златоронка е дъщеря на жена от Реката не прави това твърдение непременно, напълно или дословно вярно.

Тъй както Златоронка страшно прилича на Явана, Ауле Ковачът и Том имат много общи черти и едно такова отъждествяване би ни помогнало да си обясним някои от събитията, които се случват в къщата на Бомбадил, особено неговият контрол върху Пръстена без каквито и да било страх или изкушение. Ауле бил създателят на градивните вещества на земята: минералите, скъпоценните камъни и металите. При сътворяването на Средната земя, той бил въвлечен в почти всеки аспект от създаването й. Той пригодил морските дъна, така че да могат да приютят водите от океаните и приготвил земята за растенията и животните. Като Творец, той развивал и обучавал във всички изкуства, занаяти и умения. От всички валари той имал най-силен интерес към децата на Илуватар. Той бил толкова нетърпелив, че в очакване Чедата на Илуватар да дойдат, Ауле създал своя собствена раса – джуджетата. Според “Валакуента,“ в „Силмарилион“(стр 27,) макар Ауле и Мелкор да приличали на всички останали Валари по ум и могъщество, начинът по който те се отнасяли към произведенията на своя труд бил коренно различен. Мелкор ревниво криел за себе си своите творения и в ревността си рушал създаваното от другите, Ауле се захласвал в правенето, а не във владеенето на нещата и „не завиждал на успехите в работата на другите, а охотно търсел и давал съвети.“ Именно липсата на собственическо чувство у Ауле и желанието с което се поставял в услуга на Илуватар спасило расата на джуджетата от унищожение и благодарение на това те получили дарът на свободната воля от Илуватар.

Когато внимателно се премислят особените нравствени черти на Ауле, приликата му с Том става още по-поразителна и отчетлива. Също както Ауле, Том няма силно развито собственическо чувство. Въпреки че силата му да господства и управлява винаги се подчертава – той е господарят – той не се бърка в работите на другите освен ако те самите не започнат пряко да му пречат. Макар да притежава силата да има всичко що би си пожелал, той не е предпочел да завладее или да притежава гората. По думите на Златоронка,, животните, растенията и предметите в гората имат свободата да принадлежат сами на себе си. Това пренебрежение към владеене и притежание обяснява защо Том може да пипа пръстена без страх. В крайна сметка всички останали могъщи същества, които срещаме в трилогията, освен ако вече не са покварени, се страхуват да докоснат пръстена, за да не може евентуалната им страст да го имат да ги преобърне към злото. Т.к. Том не желае да има или да притежава каквото и да било, нищо не може да придобие власт над него. Ние виждаме просто неговия интерес, любопитство и възхита, докато той изучава майсторската направа. Наистина Том се приближава към Пръстена критично, почти с презрение. Докато всички други се отнасят към пръстена като към нещо безценно и с благоговение, думите подбрани от Том „Покажи ми безценния пръстен“ („Властелинът на пръстените“, 1:144), подсказват иронично отношение или съмнения за истинската му стойност. Отчитайки, че липсата на страст за притежание и власт била изключителна рядкост измежду валарите и съществата от Средната земя, няма показан друг валар с тази нравствена характеристика, допускането, че Том и Ауле са една и съща личност изглежда разумно.

Важно е също да се отбележат огромната мощ и контрол които Том има над Пръстена. Преди всичко той може да се справя с неговите обичайни последици. Той не става невидим след като го надява на пръста си. Когато Фродо си слага пръстена, Том все още го вижда.: „той не е никак заслепен“ (Пак там). Второ: Том с лекота извършва с пръстена действия, които не са били изобщо замислени от създателя му а.и. прави така щото самият пръстен да изчезне. (Възможно е дори самият Саурон да не може да извърши това, т.к. пръстенът въплъщава огромна част от силата на самия Саурон, която била изцедена от него по време на изковаването.) Смея да твърдя, че демонстрацията на такава власт над пръстена, използван сякаш той е евтин театрален реквизит от репертоара на амбулантен фокусник, никак не се връзва с класифицирането на Том като сбъркан природен дух (аномалия). Умението му да властва над пръстена внушава, че той е валар; лекотата с която той подчинява пръстена на волята си, подсказва, че това е върховният създател на всички неща в Средната земя, Ауле Ковачът, на когото в началото, преди много време и двамата: Саурон, и Саруман са били обикновени слуги.

Ако обаче Том е Ауле, трябва да намерим отговорите на други два въпроса: Преди всичко да започнем с това: Какво правят той и Явана в Старата гора.? Що се отнася до Явана, тя вероятно среща нещата които растат и отмаря със своя съпруг. Ауле на свой ред е там предполагаемо, за да изследва полуръстовете. Нека си спомним, че от всички валари, Ауле е най-нетърпелив да види Чедата на Илуватар. Той е и единственият, който на свой ред създава чувствителни и едновременно разумни същества. Като имаме пред вид неговият интерес към такива създания, не би било неразумно да се допусне, че той, както и Гандалф е запленен от хобитите. Както загатва и песента на полуръстовете за Том, той е имал множество тесни връзки с хобитите в Камъшакът (Buckland) и Мочурището, даващи достатъчно възможности за изучаването им.

Второ ако той е Ауле, и ако той е такъв прекрасен и чудесен бог – защо тогава не се показва като още по-полезен? По друг начин казано: - Защо у него няма сила да срази с Врага? Отговорът на този въпрос е по-прост отколкото първоначално изглежда. Когато в "За Туор и отиването му до Гондолин“, Улмо се въздига от морето, за да инструктира Туор, който предполагаемо е трябвало да предаде послание на елфите в Гондолин, Улмо бърза с наставленията си, опасявайки се, че собственият му васал Осе ще запрати вълна по брега и ще удави пратеникът. По собствените му думи в „Недовършени предания“: (стр. 30): „Тръгвай сега, да не би морето да те погълне! Защото Осе изпълнява волята на Мандос (съдникът на Валарите), и е яростен, когато служи на Ориста“. Макар действията на Улмо да противоречат на волята на останалите валари, дотам, че дори собственият му служител не би му помогнал (и е фактически готов да му попречи) , Улмо продължава да настоява, че всъщност не толкова се противопоставя на другите Валари, а просто изпълнява своята „част“:

„… Макар в дните на мрак да изглежда, че противостоя на братята си, Властелините на запада, тази партия (част) измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света“ (стр. 29)
Ключовата фраза тук е „тази част измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света.“ Първо: това изяснява че действията на Улмо изобщо не са породени от непокорство, а са просто следване на заповеди, такива каквито биха били и действията на неговият васал Осе ако запратеше вълна и убиеше Туор. Второ: това се отнася до времената на Музиката, която създава света. Именно тази Песен според мен съдържа противоречащи си инструкции, които двамата Улмо и Осе следват. Различни части/ партитури, елементи или [отделни музикални] теми от цялото. Ако съм прав, то силата на Улмо да помогне на елфите е едновременно ограничена и частично определена от Музиката на айнурите, доколкото тя установява съществуването на земята и обуславя основните за нея събития.

Докато Улмо може и да е притежавал свободна воля, когато е изпълнявал своята партия в онези отдалечени времена, той вече е обвързан необратимо чрез това което е изпял и не може да излезе извън или да промени своята част (партия). Ако Том е Ауле, то той също е подчинен на ограниченията наложени му от неговата [някога изпята песенна] партия и без значение загрижеността и съчувствието си към хобитите и свободния народ е силно ограничен във възможността си да им помогне.
Това обяснение за Том като Ауле изобщо не противоречи на твърдението на Толкин, че Том се е оттеглил от властта посредством своеобразен „обет за бедност“ и илюстрира „представата за естествен миролюбец“. Вярно е, че в даден момент от времето, когато Великата песен (Музиката на айнурите) се е леела, Ауле, задно с почти всички останали айнури замират, оставяйки Мелкор да пее в соло. Но те замлъкват, не защото гръмогласното и нехармонично пеене на Мелкор взема превес, а понеже не искали да продължат с него и счели песента за покварена, заради поведението му. Това не било поражение , защото очевидно, ако бяха продължили да пеят заедно те са щели да се наложат. По-скоро това е било отказ от влизане в конфликт по начало – т.е. пацифистка позиция. Наложило се - именно третата тема, изпята от Илуватар, включваща пасажа с Чедата на Илуватар да преодолее последствията от разкола на Мелкор. Що се отнася до „клетвата за бедност“, може да се каже, че Ауле действително спазва такъв обет, което се потвърждава от неговото отношение към своя собствен труд и към работа на другите – липсата на излишна гордост, ревност и собственическо чувство.

За сравнение, ако Том беше природен дух, нямаше да ги има нито „обета за бедност“, нито „представата за миролюбец“. Според теорията за природния дух, както е представена от Veryln Flieger в „Splintered Light“, издадена 1983: „Том Бомбадил, върху когото пръстенът не действа е природна сила, вид земен дух и поради това, установяването на контрол над волята, нещо към което пръстенът се домогва и постига с другите става немислимо при него. (стр. 128, бележка). Като природна сила, Том би имал съшия статут както и падащият камък или вятърът или дъждът – сляпа енергия, без цел и посока. Като такъв той не би могъл да е морален фактор и нямаше да може да взема нравствени решения. Етическите измерения щяха просто да липсват. Том би бил неуязвим за въздействията на пръстена, не поради високата си нравственост, а защото щеше да е лишен от такава.

Ако обаче Том е Ауле, нравствената задълбоченост е налице, при това подсилена, защото появата на Том, макар и „епизодична“ е в ясен и отчетлив контраст на двата зли маяра – Саурон и Саруман, и двамата някогашни служители на Ауле, преди да се обърнат към злото и тъмната страна. За разлика от предишния си повелител (Ауле) тези двамата следват пътищата на Мелкор, завист, ревност, прекомерна гордост, както и желание за притежание и контрол. Както Толкин обяснява на своя редактор, ролята на Том била да се покаже, че има и неизкушени, неподатливи на стремежа за контрол и власт. На пръв поглед това становище за Том може да го превръща в герой откъснат от всички други неща и събития в Средната земя – същинска аномалия, като Ауле обаче, Том не е непривично и несвързано отклонение, а всъщност фокусира нравствените разбирания такива, каквито съществували в Средната земя и се явява образцов пример за правилната морална позиция срещу властта, гордостта и вещоманията. В морален аспект, това най вече вълнува Толкин и като писател и като учен и Том Бомбадил е Толкиновият нравствен идеал.


Прав или изправян.