|
“Странно е, че не ми се отива. До вчера не бих повярвал нито за миг, че ще застана на вратата и ще се запъна. Проклетото чувство за край ме тормози.
Мразя да има край. Обичам началата на всичко, началото е толкова сладко с надеждата и възможностите, които ти представя. А краят - дори и най- щастливият е просто смърт на началото и на всички неизживени възможности.
Краищата ме оставят твърде самотен. Но хайде, стига разсъждения.”
Аннатар стана от креслото, направи кръг се из просторната стая, но не излезе. Върна се обратно и седна. Опря чело на юмрука си. Черните му очи блуждаеха из пода.
“Отвратително. Той ме кара да се чувствам неловко. С досадната си привързаност и тия сини очи, блестящи като проклетите Силмарили. Ух, как ги мразя.”
С ловко движение оправи езика на високите си кожени обувки и изцъка през зъби. “Е хайде сега, защо не го направя по лесния начин? Той изпълни ролята си, нали? Даа, напомня ти проклетия Финрод. Помниш го, нали ... сините очи. Проклети очи. Не искам повече да виждам молещи сини очи... Отвратителни, блестящи... болезнени силмарили.”
Аннатар захлупи главата си с ръце и пое дълбоко дъх. Всеки път щом решаваше да тръгне някаква сила го задържаше на място. Накрая реши да изчака и да види какво ще стане.
Навън денят отиваше към края си. Нощните сенки изпълваха горите и поляните. Скоро след тъмните фигури на облаците се появиха звездите и тънкия сърп на младата луна.
Келебримбор се прибра малко преди полунощ. Задъхан, развълнуван той скочи от седлото и се затича към работилниците, където очакваше да намери Аннатар. Но той не беше там и елфът тръгна да го търси.
Намери го в дома му. Аннатар все още седеше в същото кресло, протегнал дългите си крака, облегнал назад глава с разпиляна коса, той сякаш спеше. Но Келебримбор знаеше, че не спи. Той ходеше изключително тихо, но усещаше, че всяка негова крачка е чута и всеки дъх е уловен.
Застана срещу него и каза:
- Аннатар, трябва да поговорим.
Аннатар мързеливо повдигна глава и измънка, сякаш току-що се бе събудил от дълбок сън:
- За какво, късно е вече...
- Може би си прав, че е късно, но не мога да чакам повече. Трябва да говорим сега веднага – произнасяйки последните думи елфът повиши глас и особените нотки на раздразнението завибрираха из въздуха в стаята.
Аннатар усети как тръпките на гнева бодат гърба му. Но лицето му остана все така спокойно.
- Добре, щом искаш. Вземи си стол, седни и дай да говорим. Аз ще сипя по една чаша вино.
След малко се върна с двете чаши, подаде едната на елфа и се настани обратно в креслото. Келебримбор пое чашата, отпи една доста голяма глътка и каза на скороговорка:
- Говорих с мои приятел и той ми каза, че ти не си този за който се представяш и че ти всъщност си ... – Келемримбор спря точно когато тръгна да изговаря името, защото изведнъж му хрумна, че това име е обидно, и дори той да е той, не би искал да го обиди.
Това невероятно го учуди. За пръв път той се опитваше да свърже името с този, които седеше срещу него и не се получаваше. “Саурон, Саурон - повтаряше наум Келебримбор и гледаше едрото, открито лице на събеседника си – не, не може, не прилича. Саурон не може да пее с мен докато работим, не може да се храни на моята маса, да държи ръката ми, когато съм неуверен... тя греши, сто пъти греши!”
Първата реакция на Аннатар бе желанието да се засмее. Гръмогласно. Но не го направи, просто се усмихна криво и нещо жегна сърцето му.Жегна го точно това, че елфът дори не можа да произнесе името му. Неговото име, дадено му от което роднините му като доказателство за страха им към него. Видението на великолепието на стените на Ангбанд сви болезнено сърцето му и той го запрати обратно в бездната на спомените. Успокои се, наложи си да не мисли за нищо друго освен за нещата, които трябваше да каже сега.
- Не се учудвам от това приятелю – Аннатар широко се усмихна и лицето му стана съвсем различно – твоите приятели са ми познати и не ме учудват. Ти самият не би трябвало да се учудваш, нали?
- Но кой си ти? Толкова време вече чакам отговор на този прост въпрос?
- Аз съм просто приятел Келебримбор. Не можеш ли да ме възприемеш като такъв и това е.
- Не! Тази тайнственост ме кара да мисля, че криеш нещо. Как да ти имам доверие.
Аннатар постави чашата си на пода, наведе се напред към елфа и заговори. Ниският му глас, премина в шепот:
- Аз наистина принадлежа към рода на айнурите. Но има нещо, което твоите приятели не знаят - много от нас живеят тук сред елфи и хора, но не издават своя произход. Някои са пратени да свършат една или друга работа, други са дошли по собствено желание защото такъв живот ги привлича. Е, аз съм от вторите. Някога Великият Ауле бе мой господар, но сега реших да дойда сред вас и да споделя, онова което знам. Да ви дам своето знание и да ви помогна да живеете по-добре. Вярваш ли ми?
- Да – с готовност отговори Келебримбор и тържествуваща усмивка озари лицето му – аз съм късметлия, нали? Знам, откакто те срещнах разбрах, че в теб има нещо специално и ти ще промениш моя живот завинаги.
Келебримбор продължи да говори. Той бе щастлив, защото чу онова, което желаеше. Неговата си истина, неговите сбъднати мечти. Сега той открито заяви мечтата си, да стане най-великият майстор сред елфите. Защото бе срещнал съдбата си. И прогони мисълта за Саурон далеч, далеч и минаха години без да се сети за нея.
А щом остана сам Аннатар за пръв път от създаването си се почувства уморен. Уморен от преструвки. “И така ли ще бъде от тук нататък? Лъжи, приказки и измама? Ще се крия завинаги, ще се срамувам да ги призная на кого служих и кому се преклоних по собствена воля? Не, няма да стане така. А онази гласовита нолдорска патица. Хммм ...ще потанцуваме с нея отново. Заклевам се.”
...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...
|
Картина от една изложба
