|
От сега се извинявам,че долунаписаното си е един малък офф.Не го поствам в кръчмата,там просто не му е мястото.Но ако все пак се замислите ще установите,че не е толкова встрани от тематиката на клуба и се надявам,че би харесало на имащите търпението да го прочетат.Ако на модераторите им се стори толкова ОФФ,че да заслужава триенето,то поне нека това не стане веднага.Благодаря за разбирането предварително
Дъжд.Чистота.Тъй прекрасна изглежда тя през погледа на едно същество,разочаровало се от света.Защото той го бе натъжил,някога,отдавна.А времето си отива като капката дъжд-идваща от небето,зърнала сивотата на света и завинаги изчезнала в земята.Колко нещастие има по този свят...А капчицата дъжд няма и понятие от него.Отекваща,с многото други,някъде далеч,където можи би няма толкова болка...Затваряйки очите си съществото вдъхваше от свежестта на дъжда.Все едно красотата и чистотата го изпълваха.То никога не се беше докосвало до тях...Но ето че сега ги усещаше и им се наслаждаваше.Защото както дъждът измива мръсотията във въздуха,така си отиваше и болката в сърцето на съществото.Поглеждайки нагоре то виждаше една безкрайна сивота...Но тя вече не носеше еднообразие и потискащи спомени,а чистота...една безкрайна чистота.И душата му се докосна до нещо така мечтано и недостижимо,до онова чувство за свобода,за сън,който тече наяве.Сякаш крила понасят сърцето ти там,където не можеш да достигнеш в самотата си.И всичко остава назад...болката в душата отстъпва мястото си на свободата,за която граници не съществуват,на сивотата,но в цялата и красота...И както дъждовната завеса замъглява погледа,така и съществото оставяше зад себе си целия свът със всичкото му страдание.Нима не му беше омръзнало от нея?То спря да различава цветовете-всички вече бяха еднакни...но не го и интересуваше-свободата която изпита в душата си го накара,за някакъв кратък миг от оня вечен ход на времето,помитащ спомени и мечти,да се почувства щастливо...Вечно погълнато от болката на другите,от своята собствена,то,чиято самота го изяждаше от вътре сега я боготвореше...Беше свободно-от мъката на всички,от страданието на всички,от сълзите на всички...Как бе копняло да открие точно това щастие и как го бе търсило!А ето че то идваше при него само,неканено,невикано и се състоеше в простотата на един дъжд,предлагащ откъсване от света на тъгата;предлагащ самота,но тъй прекрасна и изпълнена с надежда;предлагащ свобода от всичко и всички...Но дъждът все някога свършва.И тогава сивотата се разсейва,отнемайки на съществото чувството за волност и необвързаност...Отстъпвайки място на болката...Тя връщаше цветове на света,на тоя ужасен свят,изпълнен със страдание...И тишината изчезваше,за да се появят на нейно място сподавените писъци на болката и тъгата...Така,съществото отново се затваряше в своя свят, поспрял ей там,край Времето,небързащ за никъде,нечакащ никого,нежелаещ нищо...Освен да усети онази красива чистота,и онази надежда,за които така бе копняло,които намери неволно,и до които никога вече нямаше да се докосне.
Мъдрост е да живееш така,както искаш!
|
Ами.../може би малко офф
