Знаеш ли, няма да споря с теб:). Щом мислиш, че мъката и сълзите са излишни, добре, това си е твоето виждане за нещата от живота:))). Но покрай това, което ти каза се сетих, за нещо, което винаги ме е удивлявало у Властелина- че героите на Толкин никога не се срамуват да плачат. Те не се правят на корави парчета, които са неподвластни на болка и страдание.:)
И си спомних за един прекрасен пасаж от книгата, който ще използвам случая да ви припомня и на вас:))

"Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните:грррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго; наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха- едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб.Тъпаните заглъхнаха."

All dead, all dead
But in hope I breath...