Я как заприличах на Аданедел! :))))
Грах, въпреки ясното съзнание, че ти си загубена за дира-а в събота и неделя, не четох тази тема и си я оставих за петъчен десерт.

Първата ми реакция, естествена за мен, беше "Пфу!" (без да чета всичко).
Но това си е мой ученически атавизъм, изразен в идеята, че ако авторът е мислил толкова над това кое, как, по колко и от кое да покаже, ако си е казвал "с този текст ще разкрия еди какво си, а с този – другото", едва ли би му останало време да напише каквото е тръгнал да пише.
Мислех, че красотата и идеите са заложени в едно произведение, защото са били "вътре" в автора и са дошли по-съвсем друг естествен път в творбата му.
Не вярвах, че Екзюпери е имал ИДЕИ и е седнал да мисли, и мисли, и мисли, и накрая е разбрал, че най-добре е да си създаде един малък принц. Процесът, казвах си, е обратен – хрумнал му е този малък принц и е започнал да пише за него.
А това, че всеки, който го чете, вижда ИДЕИТЕ, се дължи на таланта на автора и на това, че вътрешният мир на Екзюпери е бил какъвто е бил.

Но, уви, порастнах.

Сега мога да се опитам да смеля всичко (поне теоритично мога да го твърдя). Дори това, че " Толкин блестящо използва склонността на символа към амбивалентност" или това, че си е мислил колко хубаво му е хрумнало да покаже, че "в символиката на пръстена с най-голяма сила се проявява още една черта на приказния универсален образ – СПЕКТРАЛНОСТТА" :)


Та стига плява :)

Харесва ми:

(Аданедел, ще ме прощаваш, че те повтарям, дори коментарът ми би бил същият :)
За него пространството на вълшебната страна е напълно реално, безгранично, и не може да се разрушава основното обаяние на приказката, връщайки читателя в реалността, разрушавайки магията и причинявайки му разочарование



Обогатявайки символа с асоциативни връзки от общокултурната традиция, Толкин преосмисля неговото исконно тълкуване, разширява го, пречупвайки семантичната гама на образа през призмата на определения контекст.
Хм... това всеки да си го препише и да го използва всеки път, когато някой каже, че Толкин е заимствал еди-кое-си от еди-къде-си.
Или да си го каже с думи прости :)))))


От друга страна Толкин, предполагайки включването на читателя в процеса на конструиране на значението, настоява на свободата на читателските асоциации.
Ей това ми харесва! Много е свързано с онова, което толкова обичам у Толкин: създава съвършенните декори (на запад планините, който .... реката, която.... полята....) и между тях вмъква героите без да си хаби думите да ги описва, па да дългослови кой какво си помисли и какво изпитал. Оставя всичко това на въображението на читателя (за това и П. Джаксън е губещ по дифолт при първият сблъсък на читателите с героите от филма)
Ето ти "Но изведнъж ръката му се отпусна и стрелата падна на пода. Той нададе вик на отчаяние и страх..... Ай! Ай! - изстена Леголас. - Балрог! Балрог е дошъл!" И това ли е всичко, което може да се каже за елфическият ужас? :)))))) А въображението ти изгражда цялата сцена и целият генетичен кошмар.


Амбивалентните страни на един образ съществуват в диалектическо единство: съотношението между Добро и Зло запазва равновесието, нараства Доброто – противопоставя му се не по-малко Зло, с гибелта на Злото загива всичко магическо.
Браво на Толкин, че се е сетил :) Браво на С.А.Лузина, че се е сетила, че Толкн се е сетил. (извинете! - атавизъм)



При Толкин двете понятия ВЛАСТ и ЗЛО са неразделни.
Хм.... аз не вижам нещата така задължителни. Въобще при Толкин са малко императивно задължителните положения (красив елф е едното – някой да е срещнал грозен... извън филма?)
Да, вярно, често власта води злото, и злото се стреми към власт, но не са неразделни. Манве Злият? Гил-галад Злотворецът? Или любимият ви Арагорн Злобният?
Всъщност, не претендирам за истина в думите си. Първо трябва да си формулираме какво е Зло (за целите на настоящата Грахова тема "Зло" е еди-какво-си) и чак тогава да го прикачаме тук-таме.


Малко объркване (у мен):
Проклятието ляга върху всичко герои, притежавали го. Пръв умира Исилдур, който не пожелава да унищожи пръстена, той побеждава Врага откъсвайки пръстена от ръката на Саурон, но не може да победи изкушението за използва могъщата му сила.
Не го ли задържа както и останалите – красиво, безценно, и като откуп? (май само Саруман и Боромир го пожелават за да ги използват по предназначение? И отчасти Галадриел – колкото да си има занимавка да се бори с изкушение)


А тук аз пак крещя: "Хелп!"
Но Толкин кардинално променя самото понятие за ЗЛО: пръстенът тук не предизвиква алчност а стремеж към ВЛАСТ. ПРЪСТЕНЪТ НА ВСЕВЛАСТИЕТО постепенно задвижва заложения в героя стремеж към власт и желание за подчинение на света.
Пак ще бутам напред Исилдур. Не за друго, а защото другите трима са очевидно замесени от по-друго тесто, невластолюбиво (а може и защото Саурон хич не ги е броял за народ, когато са се ковали пръстени за да се подчиняват народи).
Та Исилдур е най-сложният случай на носител на Пръстена. И пак казвам – в него не се поражда желание за власт. Има само болка, нежелание да се раздели с безценното, обсебване (което не е споменато тук?), съжаление заради собствената слабост и хубава доза разбиране ("Вече добре се познавам, та знам, че някой друг е потребен, по-могъщ от мен. Гордостта ми отмина. Мястото й е при Пазителите на Трите")
Излиза, че у никой от Носителите не се "задвижва заложения в героя стремеж към власт и желание за подчинение на света". Не казвам, че Пръстенът няма такова свойство, а само, че Няма такъв Носител. Саурон не се брои – неговото желание за власт поражда Пръстена, не обратното.
Ааааа! Може би става въпрос не за носителите, а всички, попаднали в обхвата му!



Ей туй също ми се нрави:
Т.е. ПРЪСТЕНЪТ привежда в движение заложения в човека потенциал, започва се вътрешна борба в душата на героя, и именно тази борба става сюжетообразуваща като отражение на общите сражения на равнището на света на Средната земя.
Любима тема! Вътрешната борба и Свободният избор. Но няма да я подхващам, защото ви е омръзнало да четете "Ода за Човека" и "Хвалебствено слово за Арагорн" :)



Ей това не ми се нрави:
Толкин преосмисля понятието за герой: великата мисия по унищожаването на пръстена той възлага на малките и беззащитни хобити.
...
Той открива великата мъдрост на живота: “Слабите неведнъж са променяли света, мъжествено и честно изпълнявайки своя дълг дори тогава, когато на силните не са им стигали силите”.
Не е нужно да се носи вода от такъв кладенец, като се доказва, че човечеството е чакало 20 век за да "преосмисли понятието за герой" и да "открие великата мъдрост на живота". Такива аргументи по-скоро наливат вода в мелницата на "Врага"

А ето едно описание на това какво точно прави Фродо, което си заслужава да се разбере /Рохерин пак си търси ник със шапка за да може да я свали/

Фродо изпълнява заръката на Галандриел “помни – ти си пазител а не властелин”. Изразът “носи бремето на властта” придобива при Толкин съвсем реално въплъщение: Фродо носи пръстена на врата си и той го смачква с тежестта си. Той разбира, че ПРЪСТЕНЪТ не е сила а бреме и той трябва да го унищожи. Той издържа много по-страшно изпитание от битка с дракон, той преодолява Злото в самия себе си. Отказвайки се от правото да използва силата на пръстена, той продължава да носи отговорността за него.



И сега едно Грахово:
Та реалните възможности на този пръстен са по мярка само на Саурон!
Аха! Хитър Саурон – правил си го е по мярка! Заложил е в него невъзможността да се ползва от друг. Няма от какво да се бои – който и да се полакоми, ще го стегне пръстенът (или ще му се изплъзне щото ще му е голям) и ще бъде предаден.

А дали е така? Ако Саруман го бе взел? Или Галадриел? Не биха ли могли да му използват възможностите?
Явно не биха, защото Саурон не се бои, че е намерен пръстена, а просто си го иска. Няма паника в него докато не вижда Арагорн... И му става драго като решава, че имнно този му страшен враг си е присвоил Пръстена и така сам ще се прецака.

А след като Саруман не може да го използва както си му е редът, на какво ли се е надявал?

Всъщност тези разсъждения са прекалено голям залък за мен.

Но пък се сетих за едно несъответствие :)))))

Когато Гандалф казва на Фродо за Саурон:
"Той вярваше, че Единственият е изчезнал, че елфите са го унищожили, както би трябвало да бъде."

А би трябвало Саурон да знае не по-зле от елфите, че когато Пръстенът се унищожи, всичко ще стане на пух и прах, особено самият Саурон.
Ако Саурон знае това за унищожаването на Пръстена, значи не би трябвало да си мисли, че Пръстенът е унищожен, след като е останал цял-целеничък (в извесен смисъл)... А ако не знае... откъде-накъде Създателят на Пръстена няма да знае, а елфите ще знаят!