|
тия дни ми е едно такова гадно. нищо не ми се прави. сесията идва, това усещане са го изпитвали милиони пичове и пички на 19. довечера има парти в амор, омг и аз ще отида. не щото съм пич, а щото трябва. тия дни даже жените по улицата не ме впечатляват. всъщност... впечатляват ме, но ми се струват по-недостижими от обикновено, нахлузили черните ботушки или каквото са там върху дънките маршируват си по евлоги или по графа и светът да свърши на тях им е през... току що смених моторхед, група, която никога не съм слушал, но я пуснах щото ми се доспа, та смених моторхед с малер. в крайна сметка рано или късно трябва да се асоциирам с бащицата, най-големия мъртъв почитател на малер. като го пуснах се стреснах, че е пинк флойд, шайн он ю. обаче си се оказа малер, шайн продължаваше по друг начин. не ми се и чете. преди месец лягах и ставах посреднощ с потен буковски в ръце, не смятах, че има нещо по-важно от него. а може би има? не знам. мейлър също е много добър макар и аматьор. и какво ебаси значи аматьор. той сам се нарича такъв в предговора към голите и мъртвите. (за едната бройка да напиша голите и тъпите, това е едно мое стихотворение, което много харесвам и е посветено на колегите ми от юридическия факултет) дяволски не разбирам какво значи аматьор. може би това, че се е скъсал от четене на толстой? аз не съм прочел нито ред от толстой с изключение на пиесите му като бях на 13 и нищо не разбрах ама буквално ме изкефи една за малкото дяволче – има едно издание от 50те г. в 14 тома това се падаше 11 том) помня и първото изречеине на ана каренина и то не защото е впечатляващо, а защото го срещнах в някаква друга книга. слушам малер и не вдявам. може би просто е по-дълбоко отколкото си мисля. да си стои така. като айсберга на хемингуей. не знам защо все ме избива на имена като пиша нещо за дира, че е поза – поза е несъмнено, но вече наистина не съм такъв. не че хемингуей не е добър, напротив именно затова го споменавам, но що да не напиша нещо, което ще забие в земята буквално снеговете на килиманджаро? ще го направя, мхм.
нищо не може да ми хване окото. притеснявам се да не стана педал. наистина се притеснявам, не че мразя педалите – не. (боже ако не ги мразя мога да стана като тях, омг?) просто искам да съм си съвсем нормално стр8 хлапе та дори да трябва да се обръщам след мадамите, които кой знае защо се въртят и около славейков.
пробвам да пиша нещо по-дълго. дотук съм изкарал 40ина уърдовски страници и съм горе-долу доволен. в него става въпрос за живота ми в последните месеци, за някои неща, които са ми се случили или които съм се постарал да ми се случат.
днес прочетох изцяло темата за годишните награди на дира понеже разбрах, че съм бил номиниран ) стана ми приятно, видях познати никнеймове, хора, с които би ми било приятно да се видя и се чудих какво да направя, че да се отбележа във форумното битие. помислих дали да не пусна произволна “глава” от книгата, но в последния момент се разколебах, (малер става все по-окей текстът си тече) нищо няма да е същото, изкоренено от контекста. реших да натракам нещата, които ми се въртят в главата сега, точно сега – 17 май 2006 г. един слънчев следобед след като съм се наспал и светът не е толкова гаден. текстът за такива общи неща винаги е повод да си изговоря това, което ми е в акъла въобще – за писането, за моето писане, за това, което чета, за да се уча на писане, реших наистина да “седна” да чета и да гледам по-внимателно... преди лягане прегледах хеш ойл на м. николов. бях го чел като 11класник в часовете по френски и тогава определено ми се струваше забавен. сега не е. не е достатъчно рязък, лафовете му не ме грабват много много и въпреки, че не е “моята гъба” както вероятно ми се изразил той, е добре, че има и това в BG. Пробвах да чета и “фрагменти от стая”, пак негова книга, но съвсем не го разбрах и не ми хареса. вероятно съм глупав, но си мисля, че има още доста какво да дяла в стила. не знам как хемингуей е тренирал дисциплината и писането си, не знам как става тая работа да седнеш да пишеш точно когато се усещаш, че нямаш съвсем нищо какво да кажеш, че просто седиш и си съзерцаваш ноктите на краката под масата с компютъра и те мързи да излезеш на балкона да видиш софийската вечер. софийските вечери са готино нещо. да пишеш за нищо вероятно е най-трудното нещо въобще.
та основната идея е, че ми е писнало от всичко. не знам и слабо ме интересува дали това се случва на всички, които са почти на 20. интересува ме какво ще е следващото голямо нещо. нещо, което не съм видял досега? за по-малко от година СУ ми писна до болка. съмнявам се и чукане в кенефите да ми оправи трайно настроението. кефените на су смърдят неакадемично! леле от време на време предпочитам да ида до фег и да се изпикая, защото тях ги чистят доста често. един път една чистачка ме заля с вода и ми стана кофти, но чистачките... навремето имаше една – аз идвах в 7 и се просвах на някоя счупена пейка, тя пристигаше и почваше да ми обяснява за милостта на бог. милостта на бог толкова рано сутрин? че тя нямаше никаква милост към мен!
мисля, че едно пътуване в египет ще ми се отрази добре. лил ще ме разбере. наскоро едно момче от друг форум отиде до египет, аз смятам, че той е пълен идиот, но той отиде. аз още не съм и това не е хубаво. и съвсем не е честно. мисля, че честно трябва да се изтрие от речниците. щото вярно или не – само неуспелите се оплакват. горе долу така звучеше края на “голите и тъпите”. много исках старците да чуят това стихотворение на четенето в софийската градска библиотека, но те си бяха тръгнали. ебаси гадните тъпи мъртви копелета. и ебаси петте есета за холокоста едно след друго. знам за холокоста достатъчно, а пет наградени есета на тема холокоста направо... they brought me holocaust.
томас улф има едно огромно “есе” за писането, което се нарича “историята на един роман” или нещо такова. има го в “гражданско неподчинение”. то не е лошо само че стилът на улф не струва. той изсипва, налива с фуния хиляди думи на ден, вероятно това е дисциплината, за която се чудех малко по-горе. това са потоци от думи, които убиват. представях си, че улф е красив. оказа се дебел нещастник. това съвсем ме довърши и моментално заебах “паяжината и скалата”. толкова думи на едно място за едно и също нещо са върховно творческо безсилие да намериш точното изречение. несъмнено са дисциплина , но и творческо безсилие. в крайна сметка, които изпишеш всичко сред плявата ще се намира и точната дума, но висчко останало е шибана плява.
аз съм доста недисциплиниран в писането си. не се гордея с това, може би не правя нещата така, че да ми се случват още повече и още по-хубави. а аз заслужавам още по-хубави неща, защото съм свестен човек и май единственото, от което имам нужда не е любов. напротив. “просто искам някоя кучка, с която да се еба” – каза един колега оня ден. и беше адски прав без вероятно дори да е искал да бъде. човек се уморява. аз се уморявам от задълженията на параграфите и неписаните правила, които ни чукат, било по главите било другаде когато се опитваме да се реализираме. аз за какво съм? за чий баща ми и майка ми са си губили времето...? за да създадат смела работна ръка, поредна производителна единица в строя или за да прекарвам деня си като мързелив пич, да, мога да живея добре и без чехов, вероятно и без достоевски, може би трудно, но без буковски или хенри милър или хайнрих мюлер или дори фанти, единственото, което искам ще е бира, спрайт и сладолед в кутия. казабланка. всички други възможни отговори на въпроса “за чий сме тук” са излишни. защото хората или се посвещават до безмозъчност на производителността, на благото на обществото или си отиват в пещерата и почват да чукат евтини курви. или просто курви. и да, искам да си я карам хубаво. защото виждам машините по мрачните коридори в су. виждам вперените погледи зад очилата, вперени по-скоро в миналото, каквото и да значи това, по-скоро мъртви, каквото и да значи това. не искам да съм мъртъв, не съм сигурен, че наистина знам какво значи жив. просто предполагам, че жив е това, което съм в момента. ако жив означава да живея живот, сходен с този на буковски, не – няма да стане. няма да издържа, а и българия няма да е мястото, където ще оживея. системата ще ме изяде. имам слаб черен дроб. не съм палил цигара, няма и да го направя. като бях малък черният ми дроб приличаше на круша. това е щот съм чернобилско дете. да му еба майката на чернобил. преди 80тина години – изгубено поколение (в безкраен празник хемингуей много забавно пише за гъртруд стайн), сега чернобилско... доколкото помня, майка ми и баща ми се женят на датата, на която избухва оная гадост преди 20 години. винаги са ме дразнили тоя тип изказвания, леко патетични, които трябва да смълчат аудиторията и после някой да се изцепи “е, верно ли бе” и разказващия да сведе скромен поглед измрънквайки “мхм”. най-сетне и аз имам такава смълчаваща реплика. хяхя. сори, това беше тъпо. всъщност, първо правило: “никога не се извинявай на читателя.” второ правило няма.
върху коя жена е умрял вазов ли? да, вероятно върху евгения марс. ху кеърс? навремето в училището, в което учех беше и внучката на евгения марс и заемаше някак ъв пост в администрацията. излезе биография на баба й и тя ми я подари. не знам, на мен не би ми било приятно да ме чука иван вазов, съвсем никак, но явно навремето е било модерно. винаги е модерто да те чука ментора ти. тази гадна дума ментор. модерно и нормално е това да се случва. иначе евгения марс е “пъъъъъъъъъъъъъървата бъъъъъъъъъъъъъъъъъългарска пииииииииииииииииииисаааааааааааааателка”. и какво от това. да си първи не е като да си “най-добър” (каквото и да означава това). това щях да го пиша в темата за вазов, но реших, че е добре всеки който иска да ме има – да е на едно място, в комплект. казват, че вазов бил добър в леглото, до смърт направо. и аз съм добър. разликата е там, че единия от нас е мъртъв и всички много добре знаем кой. оставете ги тия работи за патриарха, той просто е необходимото зло.
ако това го наричате логорея добре. ако го наричате комплекси също. за мен просто е едно упражнение. защото дисциплината е важна.
|
тия дни/каквото и да означава това
