много интересно мнение! накара ме да се замисля за някои неща, а именно за това, че като че ли никога не съм взимал предвид отъждествяването и емпатията на читателя спрямо героите ми. разказите ми обикновено са като риалити шоу, в което читателят е поканен да воайорства в ролята си на сеирджия. възгласи като: "О! И аз се чувствам като бедното сираче!" са ми непонятни. предпочитам: "О! Егаси сеира! искам да науча какво стана с говняра тимур!"
Идеята на необичайните занимания е да покаже целия абсурд и нелепост на случката с реактора. държавата, която прави "Всичко за народа", която се грижи за бедни и сираци, в която има нулева безработица и бедност, води бодрата си смяна да гаси токсични пожари, кара хората да манифестират под токсичния дъжд и храни елита си с вода и храна от англия. самата авария става също по абсурден начин - започва като тренировка за действия при авария, а се получава истинска катастрофа, която знаем как завършва. след всички нелепици, които преживява героят - работа с лайна, крокодила гена, грозни жени и т.н. той все пак намира някакво щастие, което е убито от друга нелепица. неговата трагедия не е различна от тази на околните, което именно е общочовешкото в разказа. и да, наистина е трудно да си представим последствията от аварията. никой не е могъл да си ги представи, не си ги представя и сега. само гадаем дали бумът на еди какви си заболявания е дело на чернобил, дали малформациите са резултат от радиацията, дали смъртта на жителите в припят е част от катастрофата. гадаем какво е станало и с влюбените.
благодаря за мнението, накара ме да се замисля какво точно съм искал да кажа :)))