Re: Наелектризираща любов / Култура и изкуство / Литература

Раждането погуби майката. Всички я мислеха за пропаднала алкохоличка и бяха убедени, че плодът ще е обезателно с малформации. Когато обаче реши да кръсти първородния си син Рапунцел, акушерката се усъмни в психическата й уравновесеност и сподели съмненията си с главния лекар. Той от своя страна свика специалисти, които освидетелстваха женицата , отнеха й детето и я пратиха в приют за душевно болни, където тя почина от тетанус. На детето дадоха име Тимур и на свой ред го пратиха в друг приют. Само дребни детайли различаваха живота на сирака от този на дикенсовите му събратя – те можеха да избягат и да се завърнат при далечни роднини, а Тимур беше напълно сам и само смъртта можеше да го спаси от щедростта и благородството на комунизма. Само смъртта или пълнолетието. Второто дойде по-рано. Тържествена реч и скромен празничен обяд ознаменуваха събитието. След угощението, Тимур бе повикан в кабинета на Директорката – едра жена, чието окосмяване доказваше дарвиновата теория за произхода на човека.
- Тимур, ти вече си пълнолетен. – започна Директорката с тържествен тон. Сиракът винаги се притесняваше ужасно в нейно присъствие, което не му позволяваше да разбере всичко, излизащо от устата й.
- Дъра-бъра, дъра-бъра, отговорност дъра-бъра дъра-бъра, малка квартира дъра-бъра, дъра-бъра и работа. Успех! – можа да различи младежа в иначе дългата и прочувствена реч на Директорката, но това му беше достатъчно.
Новината за квартирата и работата, която партията му осигуряваше, накара Тимур да залитне от щастие. Гърлото му пресъхна, едва преглъщаше от вълнение, искаше да излезе навън и да крещи с всички сили, да сподели с целия свят безмерната си радост. Успя само да излезе от кабинета и да повърне в тоалетната.

…
Вече втори месец Тимур работеше в тоалетната към градския парк. Отначало работата го ужаси. Беше убеден, че тази землянка с писоари и клекала, обгазена с безмерна смрад, потънала в мрак и гнус, е деветата порта към ада, за която често им беше разказвала другарката Цигица.
Тимур обаче беше работохолик. Грижеше се за тоалетната като за свой дом – чистеше я, поддържаше я и дори посади карамфили и макове пред нея. Аранжира ги по такъв начин, че от ранна пролет до късна есен хората в нужда можеха да прочетат пред работното му място: с дружен напън ще създадем комунизма. Вече дори не беше сигурен в теорията си за деветата порта. Не чуваше и стенанията, които преди му се струваше че излизат от писоарите. Градския съвет, който също се облекчаваше в тази тоалетна, забеляза старанието на Тимур и реши да го повиши. Младежът бе преместен в местната кравеферма „Елена Филатова”, в която се грижеше за чистотата на оборите. Тук Тимур откри първото си хоби – обичаше да прави гипсови отливки на кравешки изпражнения, приличащи на американски президенти. Колекцията му от подобни фигурки направи силно впечатление на главния секретар на партията в града. Местният партиен водач и отявлен американофоб остана доволен от антиимпериалистическите настроения, които Тимур всяваше със своето хоби и реши да го назначи на още по-висока длъжност. Бедното сираче вече щеше да бъде шофьор на фекалка. Злобните хора биха завидели на такъв успех. Около младежа обаче нямаше злобни хора. Всъщност нямаше никакви хора. Тимур беше самотен. Фекалката беше най-самотното място на планетата. Самотията го задушаваше. Един ден, надвесен над студения борш, притиснат от стените на сивия си дом, Тимур реши да си създаде приятел. Взе чифт зелени чорапи, раздели ги, за да са самотни като него, постави две копчета на един от чорапите и си го надяна на ръката. Така се роди най-добрият му приятел – Крокодила Гена. От този ден натам Тимур не беше сам. Вечер нямаше търпение да се прибере от работа, за да си поговори с Гена. Понякога крокодилът говореше безспир, а Тимур само слушаше, друг път младежът беше този, който изливаше душата си пред немия крокодил. И тъкмо, когато нещата изглеждаха бледочервени към розови, Гена започна да пие. Липсата на организъм принуждаваше крокодила да поема алкохола чрез тялото на Тимур, а това беше крайно неприятно за младежа. Сиракът обаче беше толкова самотен, че дори не се намери човек, който да забележи това му страдание. Единствената жива душа, с която контактуваше, беше една 70-годишна бабка, която поработваше след пенсия като диспечер във ВиК пункта на града. Тя беше тази, която подаваше адресите на Тимур, а после отчиташе работата му. Той се опитваше да я заговори, но нервната жена само изръмжаваше, показвайки недружелюбно единствения си, доволно изгнил зъб. Заради това й поведение, Тимур беше чрезвичайно изненадан, когато разбра, че именно тази жена го е предложила за герой на социалистическия труд. Оказа се, че бабата чинно е отбелязвала бройката на почистените септични ями и своевременно е докладвала, когато видяла, че количеството им надхвърля определеното за петилетката.

…
Церемонията по награждаването щеше да се състои в актовата зала на Дома на енергетиката. Тимур пристигна четвърт час преди обявеното начало. Зае полагаемото му се място в салона и зачака. Залата започна да се пълни. Само столът до него остана празен, но това не го изненада. Хората сякаш се бяха наговорили винаги да избягват сирака. За щастие Тимур нямаше много време да разсъждава над проблема, защото на трибуната излезе председателя на градския комитет на партията и започна приветствената си реч.
- Другари, - започна патетично той и точно докато си поемаше въздух от гръмкото приветствие, вратата на салона се отвори и на нея застана смутена жена:
- Простете, другарю Тимошенко! Вятърът беше много силен и не можах да сляза от крана навреме! – партийният водач я изгледа изпитателно иззад очилата си, след което процеди тихо: - Седнете, Юлия, седнете.
Момичето се огледа, потърси свободно място и го съзря – беше точно до Тимур. Нажежен валяк премина през сърцето на младежа. Погледите им се срещнаха и кървава краска обагри бузите им. Юлия заситни към празния стол, поиска разрешение от Тимур, конфузно подгъна басмената си рокля и се настани.
Казват, че мъжете си търсят жени, които да приличат на майките или на сестрите им. Тимур беше кръгъл сирак, нямаше нито майка нито сестра. Той имаше Директорка, а Юлия беше нейно копие – кръгло като паричка лице, три вежди, една от които под носа, дебели ръчички, по които черни тънки косъмчета си вирееха необезпокоявани от външни сили, тлъсти крачка, обути в мрежести чорапи, измежду които се подаваше гъста растителност, подобно на жив плет. В нисичкия, тантурест и започнал да оплешивява Тимур, кранистката видя своя брат, когото беше изпратила в Москва преди пет години и оттогава не го беше виждала. Амур и стрелите му бяха заменени от партийния секретар, който закопча младежите с по един орден. Само смъртта можеше да ги раздели.
…..
Любовта между кранистката и шофьора на фекалка бушуваше като ядрен реактор. Крокодилът гена отдавна се бе превърнал в зелен чорап, водката беше заменена от кервиз, а сивата стая беше оцветена с ярки тапети на едри маргарити.
Днес Тимур беше поканил Юлия , за да и предложи брак. Щяха да се качат на най-високата сграда в града и да гледат залеза, а след това той да и поднесе букет от фрезии и да поиска ръката й. Юлия щеше да се разплаче и да приеме. Тимур щеше да я прегърне и да се разплаче. И двамата щяха да полудеят от радост.
Беше 26 април 1986 година. Само няколко часа след романтичното събитие гайгеровите броячи също щяха да полудеят.

Редактирано от ДeбeлorъзHинджa на 26.04.06 21:05.