ИВ
Мими изпи още два коктейла "Водка Колинс" и когато тримата излязохме от ресторанта и се качихме в асансьора за нагоре, тя падна върху момчето от асансьора и едва не изгуби съзнание. Завлякох я в стаята ни, където тя взе един "Валиум" и заспа. Пол отиде в другата стая. Аз седнах на леглото и дълго гледах Мими как спи, преди да се реша да му кажа. Отидох в неговата стая. Той вече се беше съблякъл, лежеше под завивките и четеше. Ричард не беше там. Телевизорът беше включен. Той вдигна очи, когато влязох. Дали беше ядосан? Дали не беше искал да пътува до Бостън? Дали не беше искал да дойде да ме види? В този момент се почувствах много стара и ми стана мъчно за мен. Това, което имах да му кажа, не беше за хотелска стая, и аз предложих:
- Не искаш ли да се облечеш?
- Защо? - попита той.
- Искам да поговорим за нещо - казах му.
Той видимо се притесни и каза:
- Защо не тук?
- Нека да слезем долу - казах му аз и отидох да си взема чантата.
Той облече джинси, сив пуловер и някакво скъсено черно палто от туид, което не бях виждала, което не му бях купила аз. Срещнахме се в коридора.
После слязохме долу в бара, управителят дойде при нас и огледа Пол от глава до пети.
- Да, заедно сме - казах аз.
- Опасявам се, че държим на дрес-кода - усмихна се управителят.
- Да, и...? - зачаках.
- Облеклото на младежа не отговаря на него - обясни управителят, като все още се усмихваше.
- Къде пише, че има дрес-код? - попитах аз.
Управителят ме изгледа страшно, без да спира да се усмихва, после отиде до една бяла табела и ми посочи ярките сини букви, с които беше написано: "Джинсите са забранени", а под него - "Вратовръзката е задължителна". Главата започваше да ме боли и се почувствах много уморена.
- Няма значение, мамо - каза Пол. - Ще отидем на някое друго място.
- Ние сме гости на този хотел - казах аз.
- Да, осъзнавам това - каза управителят, според мен твърде арогантно. - Но правилата важат за всички.
Отворих дамската си чанта.
- Желаете ли да ви направя резервации за по-късно? - предложи управителят.
- Синът ми си е облечен съвсем добре - казах аз и му подадох една банкнота от двайсет долара.
- Настанете ни някъде в дъното - добавих уморено.
Управителят бързо прибра банкнотата и каза:
- Да, вероятно ще се намери някоя маса в ъгъла, където не се вижда толкова.
- В ъгъла, където не се вижда толкова - повторих аз.
Той ни настани на една ужасно малка, мътно осветена маса в дъното, далеч от дългия претъпкан бар, но аз бях прекалено уморена, за да се оплаквам, и просто поръчах две чаши коктейл с шампанско "Kirs". Пол се опита да си запали цигара, без да бие на очи, и изведнъж ми се стори толкова хубав със светлината, която си играеше с чертите му, с гъстата си руса коса, вчесана назад, със слабото си лице, с тънкия си царствен нос, че ми се прииска да го прегърна, да установя някаква близост с него, но единственото, което успях да направя вместо това, беше да му кажа:
- Скъпи, не бива да пушиш.
- Съжалявам, майко - каза той. - Но наистина имам нужда от цигара.
Реших да не го коментирам и сервитьорът ни донесе напитките. Съсредоточих цялото си внимание върху начина, по който той бързо и ловко отвори двете малки бутилки "Taittinger" и ги наля във високите тънки чаши. И колко красиво изглеждаше, когато шампанското бавно разтвори червеникаволилавия ликьор от касис на дъното на всяка чаша. Когато сервитьорът си тръгна, Пол кръстоса крака и се опита да ме погледне в очите.
- Знаеш ли, двамата с баща ти дойдохме тук преди седемнайсет години, за да отпразнуваме петата годишнина от сватбата си. Беше през декември, валеше сняг и ние си поръчахме същите питиета.
Говорех тихо, вдигнах чашата и отпих от нея.
Той също отпи от неговата и изглежда се поотпусна.
Дълго време след това не можах да кажа нищо повече. Довърших питието в чашата си и отново я напълних с това, което беше останало в малката зелена бутилка "Taittinger". Пих още малко, после попитах за Ричард.
- Чудя се какво ли му стана на Ричард тази вечер - подхвърлих, с усилие да поддържам разговора.
- Изпити в средата на семестъра - каза презрително Пол, после добави, - Не знам.
- А къде ли е сега?
- Сигурно се разхожда - той въздъхна. - Не знам.
- Майка му казва, че имал нова приятелка - споменах.
Пол изведнъж стана много агресивен и завъртя очи към тавана:
- Мамо, Ричард е би.
- Би... какво? - попитах.
- Ами, би - той вдигна ръце, сякаш за да покаже с жест какво има предвид. - Не се ли сещаш? Би.
- Би... какво? - повторих.
Бях уморена и имах нужда от сън.
- Бисексуален - каза Пол и се вторачи в чашата си.
- О - казах аз.
Синът ми много ми харесваше. Седяхме заедно в бара, а той беше толкова мил, че ми се искаше да го хвана за ръката, но вместо това си поех въздух и го издишах. На масата ни беше прекалено тъмно. Оправих си косата, после пак погледнах към Пол. И за един много кратък момент ми се стори, че никога не съм познавала това дете. Той просто си седеше там, със спокойно и безизразно лице. Синът ми - загадка. Как се стигна дотук, почудих се.
- С баща ти ще се развеждаме - казах накрая.
- Защо? - попита Пол след малко.
- Защото... - запънах се.
После обясних:
- Защото вече не се обичаме.
Пол не каза нищо.
- Живеем разделени, откакто ти замина да следваш - казах му.
- Къде живее той сега? - попита Пол.
- В центъра.
- О - каза Пол.
- Разтревожен ли си? - попитах го.
Стори ми се, че ще се разплача, но после ми мина.
Пол отпи от чашата си и каза:
- Дали съм разтревожен? Не. Знаех си, че рано или късно ще стане така.
После се усмихна, сякаш си спомни нещо лично и смешно, това ме натъжи и аз просто казах:
- Ще подпишем документите следващата сряда следобед.
После се зачудих защо съм му го казала, защо му казах точно тази подробност. Зачудих се къде ще бъде Пол следващата сряда следобед. С този негов приятел, Майкъл, някъде на обяд? И ужасно ми се прииска да знам какво прави в училище - дали хората го харесват, дали ходи на купони, дори с кого спи. Зачудих се дали още излиза с онова момиче - откъде беше, от Кайро? Или от Кънектикът? В началото на учебната година беше споменал нещо за нея. Съжалявах, че съм го накарала да дойде в Бостън за уикенда и съм го принудила да изтърпи онази вечеря. Освен това можех да му кажа за развода и в хотелската стая. Нямаше никакво значение дали сме там или в този бар.
- Как ти се струва? - попитах го.
- Има ли значение? - попита ме той.
- Не - отвърнах. - На практика не.
- Затова ли искаше да разговаряме?
- Да.
Довърших шампанското си. Нямаше какво друго да правим.
- Има ли нещо друго? - попита той.
- Нещо друго? - попитах аз.
- Аха - каза той.
- Май не.
- Добре.
Той загаси цигарата си и не си запали нова.


СТЮЪРТ
Не знам какво ми става, но отивам на партито "Нагласи се за ебане" само по слипове, като си мисля, че тялото ми изглежда добре, а искам да привлека вниманието на Пол Дентън. Така че шмъркам малко кока с Дженкинс и тотално се напивам с отвратително сладкия, лепкав алкохолен пунш на купона, и когато пускат Били Айдъл, направо пощурявам и правя едно страхотно изпълнение. Всички на купона ужасно го харесват и се нареждат в кръг, а аз оставам по средата, като се въртя, гърча се, подскачам и се надявам, че ме гледа. След това го потърсих, възбуден, замаян и малко зле от това, че бях танцувал толкова бясно, пиян, напушен, с цяла тълпа почитатели от специалност "Балет" и доста доволен от себе си. Но, естествено, не можах да го намеря. Никъде го нямаше. Сигурно смяташе, че изобщо не е готино да се ходи на тези купони. Но кажи ми кой не ходи на купона "Нагласи се за ебане"?! (Освен студентите по класически филологии - а нощният живот за тях вероятно означава да кръстосват полята по мръкнало и да принасят случайни селскостопански работници в жертва на езическите си божества.) В крайна сметка се прибрах вкъщи сам. Всъщност не, малко се полигавих с Денис, но накрая заспах така, както винаги заспивам в петък вечер: ненаебан.


Време е за парти и тя е готова. Партито се вихри и изглежда чудотворно, а тя се е облякла толкова внимателно, че се опитва да отбягва дневната и дансинга, защото ако нещо се разроши, може би никога няма да те види, или пък ти няма да я видиш. Затова се движи много внимателно, докато обикаля на партито и те търси. Влиза в дневната на този дом, тази гробница на разрушението, а на песните, които обича, потънали в пот танцуват пленниците на прегръдката му. Шокирана е, неприятно, от това колко много от тях са решили да дойдат увити в бели чаршафи. Дали и тя трябваше да го направи? Толкова е тъмно, че различава само бледите разголени тела, една камера, видеоекип в ъгъла, който улавя на лентата образите от тази вечер, а други образи, по-малко брутални, подскачат над главите им по тавана, едно кльощаво момче танцува с въодушевление в кръга, образуван от същите тези потънали в пот пленници, навсякъде се виждат полуголи хора, но въпреки това, донякъде странно, не й се струват възбуждащи, или пък, донякъде странно, й се струват точно такива, и тя ги подминава, през дневната гробница и в едно помещение, където някаква розова течност бива наливана от цилиндрична сива кофа от едно момиче с толкова много излишна плът, че цялата се тресе, и тя все още не те е видяла. Претърсва коридорите и баните, открива двойки, които се чукат под октомврийската луна на ливадата, в баните на горния етаж, в спалните на горния етаж, претърсва коридора и дори кухнята, за бога, но не те вижда никъде, докато не се връща под смъртоносните сини светлини, с които сега е осветена дневната. И съдбата е наредила така, че ти танцуваш, залиташ, с едно красиво момиче, което тя всъщност познава, но не смята, че я харесваш, а и музиката е толкова силна, че не може да почувства нищо, освен - освен че ще й се отдадеш. Тя застава до една черна кутия, по-голяма от самата нея, откъдето се излива музиката, като държи розовото си питие и се опиянява от начина, по който отмяташ глава и се движиш, опитваш се да уловиш ритъма (не си много добър танцьор), и песента свършва, започва друга и нищо няма смисъл. Тя те последва навън от стаята, ти отново поглеждаш момичето и решаваш да я хванеш за ръката и синята светлина кара чаршафите да светят, когато си събличаш якето, и тя те последва до светлината на вратата и казва... "Здравей"... и не й остава дори секунда, наранена и разкъсана, стъпкана толкова грубо, защото музиката е прекалено силна и ти не я чуваш, дори не я забелязваш, и вместо това хващаш ръката на другата и двамата си тръгвате. И тя смята, че ти си се усмихнал на нея. Но към този момент тя вече се криеше в ъгъла на стаята, застанала на навития килим, а стаята се беше превърнала в черно-синя маса, разлюляна от песните, и любовта й си оставаше тиха и необявена и беше време да вземе решение. Какво може да направи? Може ли да те доближи и да ти каже разни неща, без да я помислиш за луда влюбена маниачка? Не. Може би дори не е това, но всичко свърши. И тя няма да бъде с теб. Просто е. Но усмивката ти всъщност още отеква, и наистина е твърде късно. Тя застава в ъгъла, чака, слуша музиката, която не й казва нищо, дори не й подсказва какво да направи, просто гърми, с един и същ мъчителен ритъм, който я улавя в капан, но не я вълнува, и докато излиза от това място, сама, тя се блъсва в някой, който си е обръснал главата, и й се изплезва, клати език като куче, и крещи оргиявблока оргиявблока, но тя не го чува, а лицето й все още е зачервено, но е парализирано от отказа, и тя не може да вдигне очи от пода - всичко свърши. Време е. Момчето с обръснатата глава й се смее. Тя се отдалечава, покрай Края на света, и поглежда надолу към светлините на града. Няма да има повече бележки. Дойде време всичко да свърши.


ЛОРЪН
Крушка. Вторачила съм се в крушката над главата на Шон. Намираме се в апартамента на Лайла и Джина в общежитието "Фелс". Те са две лесбийки от курса по поезия, на който се записах наскоро. Всъщност Джина ми каза, но да си остане между нас, че вземала хапчета против забременяване, "за всеки случай". Дали при това положение си остава лесбийка, технически погледнато? Лайла, от друга страна, ми каза, но да си остане между нас, че се притеснява Джина да не я напусне, защото този семестър е станало прекалено "модерно" да се спи с жени. И какво да кажеш в такъв случай? Ами следващия семестър? Ами следващия семестър? Наблюдаваш и Шон, гледаш го как свива джойнт и колко е добър в свиването, от което желанието ми да спя с него намалява, но на кого му пука, нали Джейми вдигна телефона? Пък и е петък, а оставаха или той, или онзи французин. Ръцете му са хубави: чисти и големи, и докосват марихуаната доста нежно, и изведнъж ми се иска да докоснат гърдите ми. Не знам защо ми хрумва точно това, но така става. Не е точно красив, но става: светла коса, вчесана назад, по-скоро дребни черти (може би малко като на гризач?), може би прекалено нисък, може би прекалено слаб. Не, не е красив, просто лицето му носи някакъв намек за Лонг Айлънд. Но определено е по-добре от онзи ирански редактор, който се наливаше с коктейли с шампанско на последното парти във Виторио и ти каза, че ще бъдеш следващата Мадона. И след като му казах, че съм поетеса, той се поправи - "следващата Мариан Мур".
- Е, кой е навит да ни помогне да взривим залата за фитнес? - пита Джина.
Джина е от "старата гвардия" в Камдън и направо й причернява от отварянето на зала за фитнес и пристигането на инструктор по аеробика. (Макар че всъщност иска да спи с инструктора по аеробика - който пък, според мен, дори няма чак толкова хубаво тяло.)
- Лайла направо е разбита - казва ми тя.
Лайла кимва и отпуска глава на книгата от Кейти Акър, която е разлиствала до този момент.
- М-Н-О-Г-О-Т-Ъ-П-О - въздъхвам, буква по буква.
После отмествам поглед към портрета на Сюзън Зонтаг, сниман от Мейпълторп, окачен над умивалника, и завъртам очи към тавана.
Шон се разсмива и вдига поглед от джойнта, все едно съм казала нещо блестящо, и въпреки че не е смешно, аз се смея, защото той се смее.
- На Тим му харесва залата за фитнес - казва той.
- Дайте да го убием и ще кажем, че е било пърформънс - предлага Лайла.
Тя пък откъде познава Тим, чудя се. Да не би Тим да спи с лесбийки? Пияна съм.
Все още стискам една чаша от розовия пунш, но изведнъж ми хрумва, че съм толкова пияна, че не мога да се изправя. Затова просто казвам на Лайла:
- Не се депресирай,
А после на Джина:
- Имаш ли кока?,
Защото съм толкова пияна, че не ме е срам да го кажа.
И Лайла отговаря:
- На някои хора им отива да се депресират,
А Джина казва:
- Не.
- Искаш ли? - пита Шон.
- Не.
"На някои хора им отива да се депресират?"
Безспорно, затова запалваме първия джойнт. Иска ми се вече да правим секс и да се свършва с това, за да мога да се прибера в стаята си с пухените възглавници и олекотената завивка и да припадна поне с малко достойнство. Лайла става. Пуска някаква песен на Кейт Буш и танцува из стаята.
- Това място наистина не е същото.
Някой ми подава джойнта. Аз си дръпвам дълбоко и силно, оглеждам апартамента и се съгласявам с човека, който го е казал. Когато бях в първи курс, тук живееха Стефани Майърс, Сюзън Голдмън и Аманда Тейлър. Наистина не е същото.
- Седемдесетте така и не свършиха - обажда се Шон Бейтмън, този път в ролята на философ.
Ама че тъпо изказване, мисля си аз. Ама че невероятно и безумно тъпо изказване. Той ми се усмихва и смята, че е същинско прозрение. Направо ми прилошава. Иска ми се да намалят музиката.
- Чудя се дали всички се измъчват толкова в колежа - размишлява на глас Лайла, като танцува точно до моя стол и ме гледа замечтано.
Искам ли да спя с друго момиче? Не.
- Не се притеснявай, скъпа - казва Джина. - Поне не сме в "Уилямс".
Не сме в "Уилямс". Да, поне това е сигурно. Пушим още малко трева. По някаква причина той не поглежда към Джина. Лайла сяда, въздъхва и отново започва да разглежда рисунките в книгата на Акър. Ако не ти харесва, върви в Европа, мисля си аз. Виктор, мисля си аз.
- В колежа трябваше да дойде Луис Фаракан, но студентите от първи и втори курс в студентския съвет гласуваха против - казва Шон. - Можете ли да си представите?
Значи е и политически ангажиран. Още по-зле. После пуши още от тревата, която събрахме аз и Джина, някой дори е извадил бонг. Държи го точно така, както го държи Виктор. Гледам го и ми прилошава, но в стаята е прекалено задимено, а Кейт Буш писка прекалено силно, така че той не забелязва.
- Дори искат някой да направи нов дизайн за герба на училището - добавя той.
- Защо? - питам, без да искам.
- Защото не е достатъчно в духа на осемдесетте? - предполага Лайла.
- Сигурно искат да бъде от мигащ неон - казва Джина.
- Да го поръчат на Кийт Хеъринг или Кени Шарф - гримасничи Лайла.
- Или на Шнабел - потреперва Джина.
- Той май вече не е модерен - промърморва Лайла.
- Целият в недовършени линии и "сугестивни" мазки - Шон ли го каза това?
- Или да накарат Фишел да напише манифеста – предлага Джина и започва да се смее. - Да съберат малко от онези шикозни евро-нихилисти, които живеят на квартира, и да ги наредят голи, с някакви кучета и риби. "Добре дошли в Камдън - Където никога не е скучно".
- Аз ще се хвана да му направя нов дизайн - казва Лайла. - Ще спечеля парите. Ще си купя един грам кока.
Какви пари, чудя се. Дали не пропуснах нещо? Дали не губя нишката?
Тревата е добра, но се налага да запаля цигара, за да не заспя, и по време на една пауза в музиката всички чуваме как някой от купона в съседната стая изкрещява: "Това е фалическо - да! да! да!", и се споглеждаме, напушени, и започваме да се смеем като луди, и аз си спомням как видях Джуди да плаче в банята горе на купона, а Франклин се опитваше да я успокои и ме гледаше с неприязън, когато си тръгнах с Шон.
А сега идва и неизбежното.
Вече сме в неговата стая и той ми свири една песен. На китарата си. Прави ми серенада и от това ми става толкова неудобно, че почти изтрезнявам. "You’re Too Good to Be True" и аз се разплаквам, защото не мога да не се сетя за Виктор, и той спира по средата на песента и ме целува и в крайна сметка все пак се озоваваме в леглото. И аз си мисля какво ли ще стане, ако сега се върна в стаята си и на вратата има бележка, че Виктор ме е търсил? Или каквато и да е бележка? Няма значение дали ме е търсил или не. Просто да има бележка, или дори едно-единствено "В", майната им на останалите букви. Ако има някакъв знак. Това ще ме вдигне за цяла седмица, или поне за ден. Сложила съм си диафрагмата още в апартамента на Джина и Лайла, за да не забравя в алкохолното си опиянение, за да не се наложи да тичам до банята по средата на любовната игра.
Шон ме чука. Не е лошо. Свършва. Отдъхвам си.


ШОН
Бавно се върнахме в моята стая (а тя ме последва, сякаш знаеше, че ще стане така, твърде нетърпелива и зашеметена, за да каже нещо), покрай партито, което все още продължаваше, през площада и нагоре към "Бут". Бях толкова развълнуван, че не можех да спра да треперя и изпуснах ключа, когато се опитах да отворя вратата. Тя седна на леглото и се облегна на стената със затворени очи. Аз включих китарата си "Fender" и й изсвирих една песен, която бях написал сам, а после започнах "You’re Too Good to Be True", свирех я тихо и пеех текста бавно и нежно и тя толкова се развълнува, че се разплака, и аз спрях да свиря, коленичих пред леглото и я погалих по врата, но тя не можеше да ме погледне в очите; може би беше от тревата, която изпушихме в стаята на лесбийките, които искаха да взривяват залата за фитнеса; или от екстъзито, за което бях почти сигурен, че е взела; или пък просто ме обичаше. Когато повдигнах лицето й към моето, в очите й се четеше такава благодарност, че...
...той трябваше бързо да я целуне по устните и...
получи ерекция почти мигновено, след като тя започна да го целува в отговор, без да спира да плаче, и лицето й беше хлъзгаво от сълзите, и той започна да й съблича тогата, но последва прекъсване, за което беше почти благодарен. Тим влезе, без да почука, и го попита дали има ножче за бръснене, и той му даде едно, и Тим дори не се извини, че ги е прекъснал, защото беше адски нашмъркан, и той се погрижи да заключи вратата след него. Но все още изпитваше странна липса на възбуда. Извърна се към нея, изключи усилвателя и се качи на леглото.
Тя вече беше започнала да си съблича тогата и под нея нямаше нищо освен бикините. Тялото й беше като на много по-младо момиче. Гърдите й бяха малки, но пълни, но зърната им не бяха твърди, дори след като ги погали, целуна и засмука. Помогна й да си свали бикините и видя, че и путката й е мъничка, с бледи и редки косъмчета, и дори когато я стисна, твърда и мека, и плъзна единия си пръст вътре, не почувства нищо. Тя не се овлажняваше, макар да издаваше тихи стонове. Той също беше полутвърд, но все още недостатъчно възбуден. Нещо липсваше.
...Нещо не беше наред, имаше някаква грешка. Не знаеше каква. Объркан, той започна да я чука, и точно преди да свърши, прозрението изведнъж го осени: не можеше да си спомни последния път, когато е правил секс трезвен.