В колата, на път към Ъпър Уест Сайд, тя пак се самоукорява:
- Не трябваше да пия това вино.
- Пияна ли си?
- Не - отговаря тя и си прави вятър с програмата за "Клетниците", оставена на задната седалка. Таксито е без климатична инсталация и въпреки че и двата прозореца са отворени, тя размахва програмата през лицето си като ветрило. - Само съм... леко замаяна.
И двамата се смеем без причина, а тя се отпуска върху мен, но се сеща за нещо и се изправя.
- Нали имаш портиер долу? - пита ме подозрително.
- Да - усмихвам се, възбуден от това, че няма представа колко е близо до опасността.
Влизаме в апартамента ми. Тя веднага се отправя към хола, оглежда, кима одобрително с глава и си мърмори:
- Браво, господин Бейтман, много добре.
В това време заключвам вратата и се уверявам, че е здраво залостена. После отивам до бара и си наливам малко 'Джей енд Би', докато тя гали с ръка стереоуредбата 'Вурлицер' и я разглежда. Вече ръмжа наум и ръцете ми така се тресат от възбуда, че се отказвам от леда в уискито и отивам в хола, заставам зад Бетани, която е вдигнала очи към картината на Дейвид Оника, закачена над камината. Тя върти главата си насам-натам, оглежда картината, започва да се кикоти и ме поглежда учудено, после пак се обръща към картината, не спира да се смее. Не питам защо - просто в момента нищо друго не ме интересува. Глътвам уискито наведнъж и отивам до гардероба от бял дъб, в който пазя чисто нов пистолет за пирони, купен миналата седмица от магазин за инструменти до службата ми на Уолстрийт. След като намъквам чифт черни кожени ръкавици, проверявам дали пистолетът е зареден.
- Патрик? - пита бетани, все още заливаща се от смях.
- Да? - отвръщам и добавям: - Скъпа?
- Кой е закачил тази Оника?
- Харесва ли ти?
- Хубава е, но.... - Тя спира за миг. - Почти съм сигурна, че е закачена надолу с главата.
- Какво?
- Кой е поставял картината на Оника?
- Аз - отговарям, все още с гръб към нея.
- Закачил си я с главата надолу - смее се тя.
- Амиии? - Стоя пред гардероба и стискам пистолета, за да свикне ръката ми с тежестта му.
- Направо не е за вярване - чуди се тя. - Откога виси така?
- Цяло хилядолетие - прошепвам, обръщам се и тръгвам към нея.
- Какво? - пита тя, все още загледана в картината.
- Какви, викам, курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол?
- Я повтори, какво каза? - Много бавно, като на кинолента, тя се извръща към мен.
Изчаквам да забележи пистолета за пирони и ръкавиците на ръцете ми и тогава й изкрещявам в лицето:
- Какви курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол,а?
По инстинкт ли, от спомена ли, тя се втурва към изхода с писък. Но шардонето е приспало рефлексите й, а уискито е изострило моите двойно повече. С един само скок се изпречвам на пътя й и с четири удара с пистолета по главата я свалям в безсъзнание. Завличам я обратно в хола и я просвам на пода върху бял памучен чаршаф 'Воалакутро". Разпревам ръцете й встрани с обърнати нагоре длани върху дебела дъска и приковавам на нея с пирони по три пръста на всяка ръка. Това я връща в съзнание и тя започва да пищи. От спрей-флакон впръсквам сода каустик в устата й, очите и ноздрите й и хвърям палто 'Ралф Лорън' от камилска вълна върху лицето й, това донякъде заглушава писъците. Продължавам да забивам с пистолета пирони в дланите й, докато по тях не остане празно място, лишавайки я от всякаква възможност да се изправи. Налага се (за мое голямо разочарование) да сваля обувките й, защото бясно рита с тях по пода и драска бялата повърхност на дъбовия паркет. През цялото време й крещя 'мръсна, гадна кучко", но в този момент се навеждам и прошепвам в ухото й:
- Ама че си путка заспала.
В ужасна агония, след като махам палтото от лицето й, тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за пощата:
- Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...
Но болките отново надделяват - няма начин, те са непоносими - и тя отново губи съзнание, започва да повръща й трябва да повдигна главата й, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които съм приковал с пирони и почти успявам с палеца ня лявата й ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата й, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрна видеокамера 'Сони', за да заснема всичко, което ще последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите й с ножица. Когато стигам до гърдите й, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи, останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.
Навеждам се над лицето й и надвиквам писъците й:
- Викай, викай, кучко проклета....
Отворил съм всички прозорци и вратата към терастата, а когато заставам над нея, устата й се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни, животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.
- Викай де, викай, скъпа, не спирай... - насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето й. - На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...
Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността й, свалям ръкавиците и разтварям устата й с голи ръце, с ножиците отрязвам езика й и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата й. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да се пльосне на пода.


Спестявам си сексуалния пасаж.