Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 13:49 10.07.20 
Клубове/ Култура и изкуство / Литература Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема още нещо макар и от друга книга [re: Бoзa Kocмaтa]
Автор Cив (pumpkin king)
Публикувано09.10.05 19:47  



СТЮЪРТ
След вечерята и душа поканих няколко приятели на червено вино и купон за боядисване на косите. Те установиха контрол над банята и докато си миеха косата на умивалниците, отидох отсреща до стаята на Пол Дентън. Стоях там много дълго време, като се притеснявах да почукам. Прочетох бележките, които хората бяха оставяли на вратата му, после прокарах ръка по повърхността й. Исках да го поканя на гости и бях достатъчно напушен, за да се осмеля. Отначало почуках тихо, а когато никой не отговори, почуках по-силно. Въпреки това не отвори никой и аз си тръгнах, едновременно разочарован и изпълнен с облекчение. Казах си, че ще го заговоря на партито довечера; че тогава ще бъде най-подходящият момент за първия ми ход. Върнах се в стаята си и заварих Денис да седи на леглото ми. Косата му беше влажна и току-що боядисана в червено, той разгледаше новия брой на "Voice" и слушаше касетата ми на Брайън Фери. Снощи бях спал с него. Не му казах нищо. А той ми каза: "Пол Дентън никога няма да спи с теб." Аз пак не казах нищо. Само се напих още повече, усилих музиката и се нагласих за ебане.


ПОЛ
- Как беше полетът? - попитах ги.
- О, ужасен, ужасен - отвърна госпожа Джаред. - Майка ти се запозна с един абсолютно прекрасен лекар от Северния бряг в първа класа, той отиваше на родителска среща в "Браун" и знаеш ли какво направи майка ти?
Госпожа Джаред се усмихваше като непослушно малко момиченце.
- Не.
Направо изгарях от нетърпение.
- О, Мими - простена майка ми, която тъкмо излизаше от банята.
- Каза му, че не е омъжена! - възкликна госпожа Джаред, стана, на свой ред влезе в банята и затвори вратата.
Не трябваше да се получават паузи, затова майка ми веднага взе думата:
- Разказах ли ти за колата?
- Да.
Чуваше се как госпожа Джаред уринира. От неудобство заговорих по-високо, за да заглуша шума:
- Да! Да, каза ми. Мисля, че ми разказа за колата.
- Типично. Толкова беше типично. Имах среща с доктор Вандерпул и двамата щяхме да ходим да обядваме на Деветдесет и пета и...
- Чакай малко - прекъснах я. - Доктор Вандерпул? Твоят психар?
Тя отново започна да си реше косата и попита:
- Психар ли?
- Извинявай - казах аз. - Психоаналитик.
- Да - отвърна майка ми и ме изгледа странно. - Моят психоаналитик.
- И двамата отивахте на обяд? - подсетих я.
- Да - отвърна тя.
Личеше си, че е изгубила почва под краката си. Стоеше като застреляна.
- Мислех, че всичко това се е случило в магазина "Наймънс" - обясних развеселен, защото на кого му пука, в крайна сметка.
- Не. Защо? - попита тя, без да спира да си реши косата.
- Забрави.
Забравил съм, че подобни неща вече не бива да ме развеселяват. Нямало ме е само... колко, три години, нали така? От тоалетната се чу шумът на казанчето и аз потръпнах, вторачих се в телевизора и се опитах да се престоря, че госпожа Джаред изобщо не пикае.
- Ами... - майка ми ме гледаше така, сякаш съм абсолютно откачен; ненормалник някакъв.
- Продължавай - казах насърчително. - Какво стана после?
- Ами - продължи тя, - излязох от неговия кабинет и колата ми я нямаше. Беше напълно изчезнала.
- Можеш ли да си представиш? - попита ме.
- Типично - отвърнах.
Само трябваше да се преструвам, че не е луда, и всичко щеше да мине гладко.
- Да - тя спря да си реше косата, но продължи да гледа вторачено в огледалото.
Пиколата качиха чантите - и осемте. Естествено. Че как иначе, цял уикенд в Бостън, за двама души. Най-малко осем чанти: четири на "Louis Vuitton", на майка ми, и четири на "Gucci", на госпожа Джаред.
- Как върви училището? - попита майка ми, след като даде бакшиш на пиколата (които изобщо не бяха секси, въпреки намеците на госпожа Джаред в този смисъл).
- Чудесно - отвърнах.
- Упражненията - напомни си тя. - Как вървят упражненията?
- Всичко е наред.
- На какво ходиш? - попита ме тя.
Сигурно й бях отговарял на този въпрос поне пет пъти, с пълен списък на предметите, прочетен по телефона.
- Ами на упражнения. Всякакви упражнения. Актьорско майсторство. Импровизация. Сценография. На всякакви упражнения. Драма.
- Как е симпатичният ти приятел? Майкъл? Монти? Как беше? - попита тя, като отвори ципа на една от чантите си и прегледа съдържанието й.
Не можех да повярвам, че прави такива лайнарщини. Прекрасно знаеше как точно се казва, но ме мързеше дори да се ядосам, затова се отпуснах назад на леглото и въздъхнах, произнасяйки името му:
- Мичъл. Казва се Мичъл.
- Да. Мичъл. Точно така.
- Как е той, значи? - попитах.
- Да.
- Чудесно.
Пак започнах да се тревожа за Шон. Как Шон е на купона. Как Шон прави секс с някого. С кого? С момичето, което му оставя бележки в пощенската кутия? Или още по-зле... какво щеше да стане, ако си тръгнеше с Реймънд, Хари или Доналд? Какво изобщо правя тук?
- Кога ще пристигне Ричард? - попитах, за да сменя темата.
- Не знам - прошепна майка ми, като изведнъж придоби притеснен вид. - Мими?
- Около шест, бих казала - отвърна госпожа Джаред. - Казах му, че имаме запазена маса в ресторанта на хотела за девет часа, така че ще знае кога да пристигне.
Не, наистина, какво изобщо правя тук? Майка ми иска да говори с мен за... нищо. Гостуването й е само повод, за да се оплаче от начина, по който се обличам, ям, пуша, живея и бог знае какво още. Майка ми и госпожа Джаред отиват в другата стая.
- Ще оставим тази стая на вас, момчета, за да можете да си говорите и каквото още правите там...
Това звучи застрашително и подозрително и какво изобщо правя тук, а? Отмествам поглед към "The Fountainhead", която е оставена на телевизора като спомен за - Майкъл? Монти? Гледам анимационен филм. Майка ми и госпожа Джаред си разделят един "Секонал" или нещо подобно и започват да се притесняват какво да облекат за довечера. Гледам още анимационни филми, ругая Шон и се обаждам на рум сървис. Решавам, че тази вечер ще се напия рано.


ШОН
След като следобед се напих, на вечеря потърсих Лорън. Нямаше я. Потърсих я, след като с Геч, Тони и Тим оправихме всичко в "Ули". Потърсих я, след като си облякох тогата. (Тъй като съм в комитета по културно-разрушителната дейност, задължително трябва да съм облечен с тога, но си облякох коженото яке върху нея, така че изглеждам готино.) Дори се опитах да намеря стаята й, като обиколих общежитията по тъмно и се опитах да се сетя в кой блок живее. Но беше прекалено студено, за да намеря блока по този начин, затова спрях и вместо да я търся, погледах телевизия в трапезарията и пих бира. Не знаех какво ще й кажа, когато я намеря. Просто исках да я видя. И след като мислих за нея по този начин, и я търсих навсякъде по този начин, аз се върнах в стаята си и си ударих една чекия, като си я представях. Беше напълно спонтанно действие, което извърших сякаш въпреки волята си. Все едно минаваш покрай някое красиво момиче на улицата и просто не можеш да не се обърнеш след нея, да й свирнеш, защото те побърква и възбужда. Точно това чувствах към Лорън, преметнал тогата си над главата, докато трескаво се пипах в мрака. Какво ли би било с нея, чудех се. В ума ми се гонеха въпроси - дали полудява, когато прави секс, дали свършва лесно, дали се притеснява от свирките и дали има нещо против момчетата да свършват в устата й? После осъзнах, че не бих легнал с момиче, ако не прави такива неща. Също така не бих легнал и с момиче, което не може или не иска да получи оргазъм, защото тогава какъв е смисълът изобщо? Ако не можеш да накараш момичето да свърши, защо изобщо да се занимаваш? Винаги ми се е струвало, че да правиш секс по този начин е същото като да задаваш въпроси в писмо.


ПОЛ
Обаждам се на Шон. Някой друг вдига телефона в общежитието "Бут".
- Аха?
Човекът очевидно е напушен.
- Може ли да говоря с Шон Бейтмън? Мисля, че живее на втория етаж - казвам аз.
- Аха.
Много дълга пауза.
- Ако е заспал, да го будя ли?
- Да. Моля.
Този идиот най-вероятно наистина е заспал.
Поглеждам се в огледалото и се извръщам. В съседната стая майка ми - или госпожа Джаред - се къпе. Телевизорът все още е включен. Протягам се за дистанционното и намалявам звука.
- Да? Ало? - казва Шон.
- Шон?
- Да? Кой се обажда? Патрик, ти ли си?
Патрик? Кой е този Патрик, по дяволите?
- Не, Пол е.
- Пол?
- Да, Пол. Помниш ли ме?
- Не - казва той. - Бъзикаш ли ме нещо?
- Просто исках да те чуя - казвам. - Кой е Патрик?
- Не, Пол. Не става така. Защо се обаждаш?
- Да не беше заспал?
- Не, естествено, че не бях заспал.
- Тогава какво правиш?
- Тъкмо се канех да отида на купон - отговаря той.
- С кого? - питам. - С Патрик?
- Какво?
- С кого? - повтарям.
- Вече ме попита веднъж - казва той.
- И? - настоявам.
- С човека, който оставя бележки в пощенската ми кутия - извиква той и се смее.
- Наистина ли? - казвам и сядам на леглото.
- Не, не наистина. Господи, нима наистина се обаждаш, за да провериш с кого ще ходя на купона? - изкрещява той в слушалката. - Ти си болен, бе!
- Помислих си... просто си те представих... много живо.
- Освен това нищо не разбираш от характери - казва той малко по-спокойно.
- Съжалявам - казвам. - Извинявам се.
- Няма нищо.
Чувам как се прозява.
- Е... - казвам след малко. - С кого ще ходиш, все пак?
- С никого, идиот такъв! - изкрещява той.
- Шегувах се. Успокой се. Нямаш ли чувство за хумор? - питам. - Хората от южните щати имат ли чувство за хумор?
Той дълго мълчи и накрая казва:
- Само когато някой каже нещо смешно.
- Заболя ме, Шон. Заболя ме.
- Лоша работа. Ще го преживееш - казва той.
- Аха - опитвам се да се засмея. - Ще го преживея.
- Виж, аз сега тръгвам за партито, окей? - казва той най-сетне.
- Ами...
- Ще се видим следващата седмица - прекъсва ме той.
- Ама аз се връщам в неделя - казвам.
- Да де. В неделя - казва той.
- Извинявай, че се обадих - казвам.
- В неделя. Чао - казва той и затваря.
Аз също затварям, после потърквам бузата си и изпивам още една бира, като се чудя защо закъснява Ричард.


ЛОРЪН
В стаята на Джуди. Двете с Джуди решаваме все пак да облечем тоги за партито "Нагласи се за ебане". Не защото чак толкова искаме, а просто защото ни отиват. Поне на мен тогата ми отива повече от роклята, която смятах да облека. На Джуди всичко й отива. Освен това не искам да се връщам до стаята си за роклята, защото Франклин може би е там, макар че като нищо може и да го няма, защото му казах, че според мен "Съдбата на Земята" е най-скучната книга, която някога ме е карал да чета (по-зле и от "Плаващият дракон") и той получи някакъв пристъп (ама истински пристъп, с главно "П": почервеня и започна да трепери) и на бегом изскочи от стаята. Освен това не искам да разбирам, ако майка ми пак се е обаждала. Звъня ми по-рано през деня и настояваше да научи защо не съм й се обаждала повече от три седмици. Казах й, че съм забравила кода на фонокартата си. Но така или иначе съм в добро настроение, най-вече защото Виторио, новият ми учител по поезия, ме смята за обещаваща и поради този факт съм написала още няколко нови стихотворения, някои от които съвсем не са лоши; освен това двете с Джуди може би ще си купим малко екстъзи довечера и това ни се струва добра идея, и е петък, и двете стърчим пред нейното огледало и пробваме различни гримове, а по радиото върви "Revolution" и аз се чувствам добре.
Джуди ми казва, че онзи ден някой е оставил цигара в пощенската й кутия.
- Сигурно е онзи първокурсник, Сам - казвам аз.
- Казва се Стив - поправя ме тя. - И не пуши. Първокурсниците не пушат.
Изправям се и оглеждам тогата:
- Как изглеждам? Приличам ли на идиот?
Джуди проверява червилото и ружа си, после казва:
- Не.
- Изглеждам ли дебела?
- Не.
Тя се отдалечава от огледалото и сяда на леглото, където свива един джойнт и припява на "Revolution". Казва ми, че в понеделник е спряла да пие хапчета против забременяване и вече е отслабнала заради това, и май наистина ми се струва по-слаба. От медицинския кабинет в колежа й дали безплатна диафрагма.
- Медицинският кабинет е отвратителен - казва Джуди. - На лекаря толкова му се ебе, че когато веднъж се оплаках от болки в ушите, той ме качи на магарето.
- Ще купуваме ли екстъзи или не? - питам.
- Само ако можем да платим с кредитна карта - отговаря тя. - Днес забравих да осребря един чек.
- Дилърът сигурно приема и кредитни карти - измърморвам.
Изглеждам добре, докато стоя пред огледалото, и се натъжавам от факта, че това откритие ми се е сторило изненадващо; че не ми се е случвало да се вълнувам преди купон или да се обличам по-специално още откакто замина Виктор, а кога беше това? В началото на септември? След онова парти в клуба на сърфистите? И не знам защо, но "Revolution" по радиото ми напомня за него, и все още си го представям понякога, застанал някъде в Европа, и най-неподходящите неща ми напомнят за него: някоя определена супа на обяд в стола, някоя страница в "GQ", някоя реклама за джинси по телевизията. Миналата неделя дори се сетих за него, защото намерих един кибрит от "Morgan’s" в Ню Йорк под леглото си.
Джуди иска да запалим джойнта, но не може да намери кибрит, затова отивам до съседната стая да поискам огънче от момчето от Лос Анджелис. Някой е написал с големи червени букви на вратата му: "Търси те един убиец". Отвътре се чуват Ди Ийгълс, но никой не отваря, след като чукам на вратата. Намирам някакъв кибрит от "Maxim’s" в банята и го нося на Джуди. "Revolution" свършва, но пускат още една песен на Томпсън Туинс. И двете с Джуди пушим марихуана, напушваме се, правим си водка с доматен сок и се опитваме да направим списък на всички момчета, с които сме спали в Камдън, но списъкът се проваля поради несигурната ни памет, марихуаната и напрегнатото очакване преди всяко парти в петък вечер, и понякога записваме само "приятеля на Джак" или "Онзи от "Лаймлайт" и цялото упражнение започва да ме депресира и аз предлагам да се изнасяме към "Ули". Може би трябва да спя с онзи французин, както постоянно ме съветва Джуди. Но не спирам да си повтарям, че има и други възможности. И какви са те, питам се? Оргията в "Бут" довечера? Но когато излизаме от стаята на Джуди, все още съм напушена и в добро настроение и в коридора на втория етаж в нейния блок чуваме музиката, която ни вика през площада пред трапезарията, съпровождана от писъци и приглушени викове в нощта.
Но после Джуди държи да развали всичко, докато излизаме от нейния блок, а есенната нощ е студена и двете треперим в тогите си, крачейки по посока на музиката към "Ули".
- Виктор обаждал ли се е? - пита ме тя.
И аз не исках да го казвам, но просто нямах друг избор, и казах:
- Кой?


ПОЛ
Ричард пристига по някое време след осем. Седя в стаята "на момчетата", в някакъв стол с плюшена тапицерия, облечен в сивия костюм и червената копринена вратовръзка, които си купих от "Бигсби и Крътърс", гледам MTV, пуша и си мисля за Шон. Майка ми и госпожа Джаред са в другата стая и се обличат за вечеря. Ричард отваря вратата, със смокинг, тъмни очила и коса, пригладена назад, влиза, оставя вратата да се затръшне зад гърба му и извиква:
- О-о-о, Пол!
Вторачвам се в него, съвсем леко шокиран. Дългата му руса коса вече е къса и боядисана в платиненорусо, но заради дъжда или гела изглежда по-тъмна. Облечен е с разтворена на гърдите риза за смокинг, един черен и един бял чорап, черни баскетболни маратонки "Converse" и дълго палто с гръб на Сюзи енд дъ Баншийс. На лявото му ухо има малка диамантена обица, а тъмните му очила "Wayfarer" са черни и лъскави. Носи само една малка черна чанта с лепенки на Дед Кенедис и Бронски Бийт, а в другата си ръка стиска един особено голям касетофон и почти празна бутилка "Jack Daniel’s". За момент се олюлява, после се подпира на касата на вратата и успява да не падне.
- Ричард - казвам аз.
Започвам да придобивам усещането, че целият ми живот е фешън-стори във "Vanity Fair".
- Кога ще ядем? - пита той.
- Ричард? Ти ли си? - подвиква майка му от съседната стая.
- Да, аз съм - извиква той в отговор. - И не се казвам Ричард!
Майка ми и госпожа Джаред влизат в нашата стая, облечени само наполовина, и се вторачват в Ричард, който напълно влиза в образа на тотален гъз от "Сара Лорънс", но някакси го прави секси.
- Казвам се Дик - натъртва той мръснишки и добавя, - Е, кога е вечерята?
После надига бутилката уиски, преглъща и се оригва.


ШОН
Напрегната сцена с Рупърт.
Рупърт си е обръснал главата. Трябваше да мина през Роксан преди купона, за да взема материал за някакви идиоти от първи курс, и копелето си беше обръснало главата. Когато влязох, той шмъркаше линии кока направо от пода в дневната и се гледаше в огледалото, от колоните гърмяха Хюскър Дю, а на кушетката седеше някакъв бразилец и човъркаше портативна електронна игра Casio.
- Как е? - извиках, за да заглуша музиката.
Отидох до уредбата и намалих звука.
- Ще се наложи да го продадеш този твой мотоциклет - изръмжа Рупърт, избърса огледалото с пръст и го осмука.
- Да бе - засмях се изнервено. - Защо, какво става?
- Къде са парите бе, смешнико? - попита ме той.
- Приемаш ли кредитни карти? - пошегувах се.
Рупърт отметна назад голямата си бяла избръсната глава, която изглеждаше още по-страховито заради няколкото белега от бръснача, очертани със засъхнала кръв, и се засмя прекалено продължително. Почудих се дали бразилецът му е обръснал главата. От самата мисъл за това ми се догади.
- О, Бейтмън, толкова не си забавен.
- Забавен съм - възразих неуверено.
- И защото не си забавен, сега ще те помъча малко.
Той се изправи. Изглеждаше едър и застрашителен, но по някакъв педалски начин, и ме доближи.
- Колко ти дължа? - попитах и отстъпих малко.
- Няма да се занимавам да ти напомням, Бейтмън - каза той и прокара ръка по блестящия си череп.
После отклони поглед към шкафа, където си държеше огнестрелните оръжия, като очевидно се чудеше кои от тях са заредени, но беше прекалено нашмъркан, за да ми направи нещо.
- В "Бут" довечера ще има оргия - казах, макар че не се притесних особено.
Така или иначе щях да бъда с госпожица Хайнд и мисълта за това, как я целувам, мигновено ме развълнува и успокои едновременно, така че просто добавих:
- Трябва ми материал за едни първокурсници.
- Искам си парите - каза Рупърт ядосано, но ако се съдеше по тона му, щеше да ми се размине.
Отиде до шкафа с пистолетите и отвори едно чекмедже.
- Нали знаеш, че съм фалирал - отвърнах. - Престани да се заяждаш с бедняците.
- Ами мотора? - усмихна се Рупърт, отиде до уредбата и пак усили звука, но не толкова, колкото преди.
- Какво за него? - попитах.
- Голям си гъз - въздъхна той.
Преди да си тръгна, го попитах:
- Къде е Роксан?
- Тя се чука с тоя бразилец - сви рамене Рупърт и за всеки случай ми го посочи, докато ми подаваше една торбичка.
Бразилецът ми махна.
- Това не е ли малко прекалено модерно от твоя страна? - попитах.
- Такъв съм си аз - отвърна Рупърт и се обърна.
Взех материала, тръгнах си, скочих на мотора и до десет вече се бях върнал в училище.


ЛОРЪН
Знам, че е тъпо, но се обадих на Виктор. При това от партито "Нагласи се за ебане". Беше ми останал един номер, на който ми беше казал, че може би ще отговаря в Ню Йорк, и аз като идиотка слязох до телефонната будка във фоайето на "Ули" и се разревах, облечена в ужасната тога, и гледах как партито започва, докато чаках Виктор да вдигне. Наложи се да се обадя два пъти, защото наистина бях забравила кода на фонокартата си и когато най-сетне го улучих и телефонът започна да звъни неясно, някъде далеч, по челото ми изби пот. Започнах да треперя, а сърцето ми заби лудо, докато чаках Виктор да отговори, щастлив и изненадан. Не бях чувала този глас цели осем седмици. После осъзнах, че не трябва да се притеснявам, и че вероятно представлявам доста тъжна гледка. Не бях възнамерявала да се обаждам на този номер. Бях отишла до телефонната будка не защото исках да се обадя на Виктор, а защото Реджи Седжуик ме беше доближил, чисто гол, и ми беше казал:
- Искам да...
Изглеждаше грозен и жалък и зяпаше към порнофилма, който прожектираха на тавана, а аз просто търсех бара, и го попитах:
- Да?
И той каза:
- Искам да... да ми го духаш.
Погледнах надолу към члена му, после обратно към лицето му, и казах:
- Ти луд ли си?
И той каза:
- Не, бейби. Наистина искам да ми го духаш.
И аз се сетих за Виктор и тръгнах към телефона.
- Сам си го духай - казах, почти разплакана, докато вървях към вратата, без да я виждам.
- Мислиш ли, че щях да те карам, ако можех да го направя сам? - извика той и си го посочи с пръст, пиян до обезумяване или, още по-лошо, напълно трезвен.
Цялата случка толкова ме депресира, че извиках едно "Майната ти!" и почти затръшнах вратата на телефонната будка и се обадих, само малко ужасена от факта, че знаех телефонния номер в Ню Йорк наизуст. И когато казах на операторката кода на фонокартата си и настъпи тишина, осъзнах, че всичко е свършило. Осъзнах го, докато стоях в тази телефонна будка и чаках Виктор да вдигне този непознат, чужд телефон. Знаех, че това е краят, още преди да срещна Шон Бейтмън по-късно на същата вечер. Когато първото иззвъняване отекна по линията, се запитах от колко време се бях заблуждавала толкова усърдно. Засрамих се от себе си и ми се прииска да запаля цигара, а телефонът продължаваше да звъни и Реджи Седжуик започна да тропа по вратата и да ломоти някакво извинение, и някой все пак вдигна телефона - беше Джейми - и аз затворих и се върнах на купона, като избутах Реджи, за да мина. Бях твърдо решена все пак да се забавлявам тази вечер.
Така че се напих, запознах се с Шон, гледах как Стюърт Джексън танцува на една стара песен на Били Айдъл и се напуших в апартамента на Джина. В този ред.


ПОЛ
Ние четиримата - аз, Ричард, госпожа Джаред и майка ми - седим в средата на трапезарията на хотел "Риц-Карлтън". Един перфектен пианист свири класическа музика. Сервитьорите, облечени в нови и скъпи смокинги, бързо и грациозно се движат от маса на маса. Възрастни жени с прекалено тежък грим седят в столовете от червено кадифе, мързеливи и пияни, зяпат наоколо и се усмихват. Обградени сме от нещо, което госпожа Джаред обича да определя като "стари, много стари пари", все едно парите на семейство Джаред са нови, много нови. (Въздържам се да отбележа нещо като "Да бе, вашите банки са собственост на семейството от някакъв си век и половина.") Цялото нещо наистина ме изнервя, особено предвид на факта, че Ричард - дори след като е взел душ и се е преоблякъл в нов костюм (но косата му все така е пригладена назад и не е свалил тъмните си очила) - засега изобщо не е изтрезнял. За нещастие, изглежда доста секси. Седи срещу мен и ми прави мръснишки знаци, които се надявам никоя от майките ни да не забележи. Кракът му е в скута ми, но съм прекалено нервен, за да получа ерекция. Пие коктейл с шампанско "Kirs" и вече е обърнал поне четири, с голяма концентрация и завидна целеустременост. Постоянно се заглежда в чашата си или пък многозначително повдига вежди към мен, после забива обутия си в чорап крак между краката ми и аз се свивам и правя физиономии, а майка ми ме пита дали съм добре и аз само се прокашлям: "Кхм!". Ричард зяпа към тавана, после започва да си тананика някакво парче на Ю Ту. В тази голяма, елегантна, фалшива пещера е толкова тихо, че започвам да се опасявам, че хората се обръщат към нас, или ако не към нас, то поне към Ричард, но не може да се направи нищо по въпроса, освен да се напием още повече.
След като госпожа Джаред за шестнайсти път кара Ричард да си свали тъмните очила, а той отказва, тя най-сетне решава да приложи обратния психологически номер и казва:
- Е, Ричард, разкажи ни как върви училището.
Ричард я поглежда, после изважда една цигара "Marlboro" от джоба си и я запалва с помощта на свещта, която взема от средата на масата.
- О, недей да пушиш - казва неодобрително госпожа Джаред, докато той оставя свещта обратно.
Цяла вечер съм се въздържал да не запаля и вече сериозно умирам от никотинов глад и с копнеж гледам цигарата на Ричард. Същевременно се опитвам да разкъсам платнената си салфетка на две.
- Не се казвам Ричард - напомня й тихо Ричард.
Госпожа Джаред поглежда към майка ми, после пак към Ричард, и го пита:
- А как се казваш тогава?
- Дик - отговаря той, като го изговаря по такъв начин, че това се превръща в най-мръснишкото име на света.
- Какво? - пита госпожа Джаред.
- Дик. Не ме ли чу?
Ричард дълбоко опъва от цигарата си и издухва дима през масата към мен. Закашлям се и отпивам от чашата си.
- Не - поправя го госпожа Джаред. - Казваш се Ричард.
- Не, съжалявам - клати глава Ричард. - Казвам се Дик.
Госпожа Джаред спира за малко. Усеща, че губи почва под краката си. Не е яла много, а постоянно пие, още отпреди вечерята, и след малко спокойно пита:
- Добре тогава, Дик... как върви училището, все пак?
- Еба ли го в гъза - отговаря Ричард.
Когато го казва, тъкмо отпивам от шампанското си и избухвам в смях, като опръсквам цялата си чиния. После бързо вдигам към устата си салфетката, която се опитвах да скъсам на две, и се опитвам да преглътна, но вместо това се закашлям и започвам да се давя. Очите ми се насълзяват и аз задъхано си поемам въздух.
- И на какви упражнения ходиш... Дик? - продължава госпожа Джаред, като гледа към мен и се опитва да си възвърне самообладанието, неодобрителна до крайност.
Попивам устата си със салфетката и свивам рамене.
- Ами, всякакви. Въведение в груповия секс. Прием на кокаин чрез пушене. Всякакви.
Ричард се смее, свива рамене и забива крака си още по-силно между моите. Отново се закашлям и го хващам под масата.
- Харесва ли ти така? - пита ме той.
- И на какво още? - госпожа Джаред очевидно се опитва да се преструва, че не е шокирана, но ръката й трепери, докато надига чашата си.
- Специален курс по минети - отговаря Ричард.
- Господи - прошепва майка ми и това е първата дума, която произнася тази вечер.
- Интересно ли е? - пита госпожа Джаред със същото престорено спокойствие.
Психологическите й номера не действат.
- Знам един виц - казва Ричард, като не спира да ме търка с крак и да пуфка с цигарата си. - Искате ли да ви го кажа?
- Не - отговарят едновременно майка ми и госпожа Джаред.
- Пол иска - казва той. - Значи, Хулио Иглесиас и Даяна Рос се запознават на някакъв купон и отиват в къщата на Хулио и започват да се чукат...
- Изобщо не искам да слушам - казва госпожа Джаред, след като е посочила на един сервитьор празната си чаша.
- Нито пък аз - проговаря отново майка ми.
- Както и да е, чукат се, значи - продължава Ричард, - и след това Даяна Рос, която е свършила около петдесет пъти, но още иска кура на Хулио, казва...
- Наистина не искам да слушам това - повтаря майка ми.
- Казва - продължава Ричард по-силно, - "Хулио, искам пак да усетя кура ти в путката си, толкова много ми хареса", и Хулио казва, "Буено, бейби, но първо трябва да поспя ун поко..."
- Какво е станало с теб? - прекъсва го госпожа Джаред.
- "Но трябва да ме държиш с едната си ръка за ел куро, а с другата за топките", продължава Хулио, "И след половин час ще се есчукаме пак, буено?"
Ричард разказва все по-оживено, а аз просто умирам на място и дърпам ли, дърпам салфетката.
- Боже мой - казва майка ми с отвращение.
- И Даяна казва - и Ричард започва да имитира Даяна Рос, но ужасно зле, - "Защо трябва да държа кура ти с едната си ръка, а топките с другата, Хулио?"
- Какво е станало с теб? - прекъсва го отново госпожа Джаред.
Ричард започва да се вбесява, че го прекъсват, и да говори все по-силно, а аз най-сетне се отпускам назад в стола си, хвърлям салфетката и си паля цигара. Защо не.
- И Хулио казва: "Искаш да знаеш защо трябва да ме държиш с едната си ръка за ел куро, а с другата за топките, така ли?"
Ричард го произнася с жестока, широка усмивка.
- Какво е станало с теб? - клати глава госпожа Джаред и на мен ми става жал за нея, защото седи в този скъп ресторант и е принудена да търпи обидите на собствения си син, издокарана в грозния си костюм, вероятно от "Лоумънс".
Ричард се ядосва още повече, че тя го прекъсва, докато разказва виц, и аз знам какво ще последва и вече дори не ми пука с кого ще се чука Шон довечера, точно в този момент. Просто искам вицът най-сетне да свърши и Ричард, това копеле, го доразказва с възможно най-силния си глас, без да откъсва очи от майка си:
- "Защото последния път, когато ебах чернилка, тя ми открадна ел портфейла!"
И после се обляга назад - изтощен, но доволен. На масата се възцарява тишина. Оглеждам се, усмихвам се и кимвам на една от възрастните дами, които седят на масата срещу нас. Тя кимва с одобрение и ми се усмихва в отговор.
- Какво е станало с теб? - казва за четвърти път госпожа Джаред.
- Как така какво е станало с мен? На теб как ти изглежда? - пита я Ричард и изсумтява презрително.
- Това е от училището, нали? - казва тя.
Супер. Трябваха й три години, за да го разбере? Всъщност Ричард винаги е бил много невъзпитано копеле. Изобщо не разбирам какво толкова се изненадва сега. Навеждам очи към скута си, кракът му е изчезнал оттам. Довършвам питието си и започвам да смуча едно кубче лед, като оставям димящата цигара недопушена в пепелника.
- Лоша работа, а? - казва подигравателно Ричард.
- Очевидно вече съм убедена, че изобщо не биваше да те изпращаме там - казва госпожа Джаред и въпреки че Ричард е такова копеле, тя също е проклета кучка.
- Очевидно - имитира я Ричард.
- Искаш ли да напуснеш масата? - пита го тя.
- Защо? - казва Ричард малко по-високо, сякаш се приготвя за скандал.
- Ще напуснеш ли масата, моля те? - казва тя.
- Не! - отговаря Ричард, на ръба на истерията. - Няма да напусна масата!
- Моля те да напуснеш масата веднага - настоява госпожа Джаред, като започва да говори по-тихо, но с по-голямо напрежение.
Майка ми наблюдава спора, обзета от тих ужас.
- Не, не, не! - клати глава Ричард. - Няма да напусна масата!
- Напусни масата - казва госпожа Джаред, почервеняла от ярост.
- Да ти го начукам! - изкрещява Ричард.
Пианистът спира да свири и тихите разговори в ресторанта замлъкват. Ричард също млъква, после за последен път дръпва от цигарата си "Marlboro", довършва коктейла си с шампанско, изправя се, покланя се и бавно излиза от ресторанта, обут само с една обувка. Метр д’отелът и главният сервитьор дотичват до нашата маса и ни питат дали всичко е наред и дали не искаме сметката.
- Вече всичко е наред - отговаря госпожа Джаред и дори успява да се усмихне слабо. - Наистина ужасно съжалявам.
- Сигурна ли сте?
Метр д’отелът ме оглежда с такова подозрение, сякаш съм брат-близнак на Ричард.
- Напълно - отговаря госпожа Джаред. - Синът ми не се чувства добре. Струпа му се много напрежение... нали, разбирате, заради изпитите в средата на семестъра.
Изпити в средата на семестъра? В "Сара Лорънс"? Поглеждам към майка ми, но тя сякаш не вижда нищо около себе си.
Сервитьорът и метр д’отелът се споглеждат за миг, сякаш не са сигурни какво да правят по-нататък, и когато отново поглеждат към госпожа Джаред, тя казва:
- Бих искала още една "Водка Колинс". Ив, ти искаш ли нещо?
- Да - казва майка ми, зашеметена, като бавно клати глава, все още твърде шокирана от излизането на Ричард.
Чудя се дали тази вечер ще правя секс с него.
- Искам да кажа... не - добавя тя. - Или... да.
Майка ми нещо се е объркала и ме поглежда - за какво? За помощ?
- Донесете й още едно от същото - свивам рамене.
Метр д’отелът кимва и се отдалечава, потънал в разговор със сервитьора. Пианистът отново започва да свири - бавно и неуверено. Някои от хората, които ни зяпат, най-сетне отклоняват поглед встрани. Когато свеждам очи към скута си, забелязвам, че почти съм успял да скъсам платнената си салфетка на две.
След малко майка ми казва:
- Мисля, че искам следващата ми кола да бъде синя. Тъмносиня.
Никой не отговаря нищо, докато не пристигат питиетата.
- Ти как мислиш, Пол? - пита ме тя.
Затварям очи и казвам:
- Синя.


ПОЛ
Лорън Хайнд стоеше на стълбите с приятелките си. Държеше чаша с пунш на основа водка, който едно дебело, почти голо момиче сервираше от кофа за боклук. Лорън също беше облечена с тога (сигурно защото бях споменал за това по-рано следобед), тогата й беше с дълбоко деколте, а раменете й бяха кафяви и гладки и аз направо се замаях, почти изгубих съзнание, когато я видях толкова гола. Изведнъж се зачудих дали не е лесбийка. Докато стоях там с Тони и я наблюдавах, гърба й, краката й, лицето й, косата й, тя говореше с някакви момичета - грозни и незабележими в сравнение с нея. Тони не спираше да ми говори за новата си скулптура и изобщо не забелязваше, че не откъсвам поглед от това момиче. Беше обут само със слипове, а на гърба му беше завързан матрак. Аз постоянно поглеждах към нея и тя забеляза - очите й никога не спираха върху мен, макар че стоях в дъното на стълбището, точно под нея. По всички стени бяха залепени плакати от порносписания, а на тавана в дневната, над дансинга, се прожектираше порнофилм, но момичетата в него бяха дебели и прекалено бледи и филмът изобщо не беше секси или нещо подобно.
В крайна сметка се запознахме в тоалетната. Геч беше там и се подпираше на умивалника, наяден с екстъзи, и според мен тя също беше взела, и Геч ни запозна, но ние казахме, че вече се познаваме, а тя добави "донякъде". Донесох й още пунш, макар че изобщо не ми се искаше да я оставям сама в тоалетната с Геч (но пък се успокоявах с факта, че Геч май е гей), после се върнах и Геч беше изчезнал, а тя се гледаше в огледалото и аз също я загледах, докато тя не се обърна и не ми се усмихна. Поговорихме си и аз й казах, че са ми харесали нейните картини, които съм видял в Първа галерия миналия семестър (изстрел в тъмното), и тя каза "Много мило" (какво като не ги бях виждал, майната му - нали исках да си легна с нея), и после се върнахме в дневната и тя искаше да танцуваме, но аз не мога да танцувам много добре, затова просто я погледах как танцува на някаква песен, която се казваше "Love of the Common People", но после пък се притесних, че някой кретен ще започне да танцува с нея, ако не се намеся, и когато пуснаха "Love Will Tear Us Apart" на Джой Дивижън, и аз излязох да танцувам. Оказа се, че песента не е в оригиналната версия на Джой Дивижън, а някакъв кавър, с добавен поп-ритъм и напълно насрана, но аз танцувах въпреки всичко, защото вече се сваляхме като луди и тя беше толкова безумно красива, че изобщо не разбирах как така не съм я изчукал по-рано. Вече бях прекалено възбуден, за да остана на партито, но не можех да измисля повод да се измъкнем. Но точно в най-подходящия момент някакъв педал от "Актьорско майсторство" получи сигнали от Космоса и започна да танцува на "Dancing with Myself" само по бельо, като зае целия дансинг. Гледах как Лорън го наблюдава - ръкопляскаше, залиташе и се потеше - и й подадох една цигара в момента, в който Тим и Тони ми разказаха, че са се изпикали в една бутилка от "Heineken" и смятат да я дадат на Дидри да я изпие, защото е толкова пияна, че няма да усети. Разкарах ги, защото размахваха бутилката пред лицето ми. Не можех да разбера дали Лорън ги е чула, защото тя не откъсваше поглед от кльощавото малко изродче, което продължаваше да подскача из стаята и да припява на песента - а всички хора на партито наоколо крещяха, ръкопляскаха му и танцуваха с него, някой дори му подхвърли банан и точно в този момент аз я сграбчих за ръката и двамата побягнахме навън, към хладната тъмна ливада пред блока, и оставихме партито зад гърба си.



Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* patrick Бoзa Kocмaтa   07.10.05 17:23
. * Re: patrick reader   07.10.05 17:34
. * Re: patrick Б.K.   07.10.05 17:56
. * в банята Б.K.   07.10.05 17:37
. * Re: patrick K. фoн K.   07.10.05 17:39
. * Re: patrick Б.K.   07.10.05 17:51
. * каква е целта NUT   07.10.05 17:42
. * Re: каква е целта Б.K.   07.10.05 17:58
. * бръснене Б.K.   07.10.05 17:49
. * Re: patrick Xм...   07.10.05 18:28
. * Re: patrick ridiculus .mus~   07.10.05 19:01
. * Re: patrick Б.K.   07.10.05 19:57
. * дивертименто Б.K.   07.10.05 20:19
. * секс Б.K.   07.10.05 18:49
. * проблясък Бoзa Kocмaтa   07.10.05 20:41
. * Re: проблясък Б.K.   08.10.05 22:35
. * 2 Cив   09.10.05 19:50
. * още нещо макар и от друга книга Cив   09.10.05 19:47
. * Мда, Okaян яcтpeб   10.10.05 15:16
. * Re: още нещо макар и от друга книга Б.K.   10.10.05 22:11
. * lunar park - excerpt Бoзa Kocмaтa   10.10.05 22:47
. * любов Б.K.   12.10.05 18:25
. * Re: любов eднa бoзa oт 6 cтoтинkи   06.11.05 02:03
. * Re: любов Б.K.   06.11.05 02:16
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.