"В дневната ми стая има едно голямо огледало. То е закачено на гърба на
библиотечните лавици‚ които гледат към спалнята ми. Така са разделени тези
две помещения.
Не обичам погледи‚ които пълзят по гръбчетата на книгите ми – те сякаш
пълзят по мене.
Огледалото е много голямо – два метра и двайсет сантиметра на метър и
седемдесет и е положено с дългата си страна надолу.
Щях безмалко да кажа "стена" вместо "страна"‚ а стени огледалата не е
предвидено да имат. Но това огледало само по себе си играе роля на стена.
Всеки ден минавам стотици пъти пред огледалото. Даже престанах да
забелязвам‚ че го има. Но когато седя в креслото си и погледна напред‚ леко вляво и нагоре – виждам картината‚ закачена на стената – това е едно дете с празни очи‚ което свири на свирка.
Картината е зелена и понякога дори без да гледам натам чувам свирката.
Рядко поглеждам към картината направо‚ без огледалото помежду ни‚ защото и бездруго зная‚ че тя си е там и няма къде да отиде.

Я, какво казах – огледалото помежду ни? Не е вярно това‚ ние сме от едната
страна на огледалото‚ но се гледаме през него... Огледалото не е помежду
ни с тази картина‚ а е между мене и книгите.
Когато отида зад гърба на огледалото – отивам при книгите и мога да ги
докосна.
В огледалото човек може да докосне единствено собствените си пръсти.

И така – аз рядко забелязвам това огледало в дните си.
Много пъти‚ когато ми се стори‚ че съм правя някаква грешка‚ ми се ще да се видя‚ за да разбера как изглежда човек‚ който е сгрешил‚ но в нито един от тези случаи не се досещам да застана пред това огледало.
То е стена‚ а не прозорец.
Тогава заставам пред прозореца‚ който гледа към вътрешния двор.
В двора понякога играят деца‚ друг път е пуст и само смешният човек‚ нарисуван на таблото на баскетболния кош се усмихва ей така, на никого.
Интересен двор‚ пълен само с тази усмивка и с няколко дървета.
По покривите на гаражите отсреща лежат и се разхождат ту котки‚ ту гълъби.
Никога заедно.

Но и през прозореца не мога да видя онова огледало‚ в което като погледна - да видя себе си.
Така преминавам през нещата от дните‚ а те преминават през мене.
Ние сме магистрали едно за друго‚ всяка от които пресича другата или минава по нея.
Друг път – страничен – като че ли няма‚ освен тънката пътечка на сънищата. Но сънят бяга‚ а и не стигаш до никъде‚ когато вървиш по тази пътечка.

Не за първи път мисля за това.Следващ път може би пак ще говоря за същото‚ защото то така и така си е едно и също.
Само датите се менят‚ а времето остава. не зная как да обясня това‚ а и никому не е нужно.

Огледалото вътре мене е обърнато към стената‚ а гръб то няма. Така че неопакованите в книги мисли няма къде да се скрият и мога да лазя с поглед по тях през цялото време.
Те са си мои мисли‚ но като че не искат това да е така и се гърчат под

погледа ми.
Това ме смущава и аз се опитвам да отвърна поглед от тях‚ но това е трудно да стане.

Понякога обаче става.

Тогава е много тъмно‚ страшно и ужасно самотно. За всички вътре в мене...
Страхувам се от страха‚ от тъмното и от себе си и не ми е приятно да съм там.
Никой не е обръщал онова огледало‚ то просто си е така‚ защото ... защото.... винаги има много повече "защо"‚ отколкото "защото"‚ а аз мамя себе си ако твърдя‚ че всяко "защо" си има "защото", както се опитвам да правя понякога.

Не нарочно."