|
Николай Лачков, 2005-04-28 02:59:39
Бил Шенкли: "Някой хора смятат, че футболът е въпрос на живот и смърт. Не разбирам подобно отношение. Мога да ги уверя, че става въпрос за нещо много по-сериозно от това".
" Казвам се Николай Лачков и съм Левскар. Левскар съм до мозъка на костите си. И съответно за мен мачът срещу ЦСКА е едно от най-важните, ако не и най-важното събитие в живота ми.
Ставаш сутринта в деня на мача и знаеш, че нещата изобщо няма да са както в един обикновен ден. Идват приятели от цяла България, отивате в някое заведение да загреете преди дербито, хапвате, пийвате, започвате да пеете песни за "синия любим отбор" и не ви интересува, че повечето останали посетители ви гледат като изтребители от Марс и ви се чудят на акъла.
Тръгвате към стадиона и по улиците виждате много други хора, които са избрали същия начин да прекарат деня си. Не ги познавате, но пеете с тях и ги чувствате близки, въпреки че вчера може да сте се заяждали с тях в градския транспорт или докато чакате на светофара.
Влизаш на стадиона и вече ти настръхва косата, особено, когато футболистите на двата отбора излизат да загряват. Хората около теб подемат песен и ти пееш и пляскаш с ръце. Поглеждаш надясно където е сектора с чорбарите. Яко дразнят, че дори имат наглостта и те да викат нещо.
Псуваш ги, освиркваш ги и им показваш среден пръст с риск да попаднеш под ударите на някой от новоизмислените закони. Знаеш, че е неморално, просташко, комплексарско и какво ли още не, но точно в този ден не ти пука за такива глупости и изпитваш огромно душевно задоволство да го правиш.
Ако бием - светът е прекрасен. Веднага звъниш на някоя посърнала червена душичка с надеждата да не си е изключила телефончето, за да я унижиш и смачкаш още повече. Една седмица ходиш със самочувствие по улиците и през пет минути се сещаш за сладкия съботен ден и за победния гол.
Ако паднем - трагедия. Веднага си изключваш телефона, прибираш се умърлушен вкъщи и не си показваш носа три-четири дни, а когато все пак някой чорбар те открие просто проклинаш всичко наред и му затваряш. Една седмица работата ти се струва два пъти по-гадна и изтощителна, мизерията и простотията по улиците - два пъти по-потискащи, а времето тече два пъти по-бавно. Точно така стана и тази събота и последвалите няколко дни.
Сигурен съм, че всичко това важи с пълна сила и за всеки верен фен на ЦСКА, само където по-голямата част от горните понятия са обърнати на 180 градуса.
Но най-интересното е друго. Ето вече мъката от загубата взе да поотминава и все по-често се хващам да си мисля за евентуалния нов мач с ЦСКА на финала за Купата. Нашите ще излязат като преобразен отбор, ще покажат съвсем друго лице, ще им отмъстим и ще ги смачкаме с огромна разлика. Знам, че няма да стане, но го вярвам. Ама пък ако стане, а?
Болният ми мозък стига дори по-далеч и си представям, че ЦСКА ще се издъни в Ловеч и Пловдив и ще станем шампиони. Знам, че няма да стане, но това едва ли ще ми попречи другата седмица да беснея пред телевизора и да се надявам Литекс да измъкне нещо. А дори и да стане, какво значение ще има една титла, когато не сме били "кръвния враг."
През лятото ще дойдат евротурнирите. В първия кръг ще изтеглим някакви градинари и сервитьори, ще им напълним кошницата и вече ще започна да избирам подходящи съперници за групите, че даже и за следващата фаза. Знам, че няма да стане и че най-вероятно първият средностатистически европейски отбор ще ни отстрани, но го вярвам.
Въобще футболът е много странно явление. Тичат разни запотени типове след едно кръгло нещо, а милиони хора по цял ден си мислят за това и вярват в неща, които почти никога не стават. Абсурдна история, погледнато от "нормална" гледна точка.
Но май точно абсурдността на футбола ме привлича. Нищо не зависи от теб, а си толкова подвластен на него. Защото ако ще се явяваш на изпит, ще започваш нова работа, ще сваляш някаква мацка, ще се опитваш да откажеш цигарите или ще се пробваш да направиш сам палачинки и нещата се прецакат, то вината си е единствено твоя и може да се сърдиш само на себе си.
Докато като идеш на стадиона и чакаш Мечо Телкийски да развинти двама и да изстреля една бомба от 35 метра в сглобката на вратата е съвсем различно. Можеш да си чакаш цял живот и това да не стане. Но все пак нещо те тласка отвътре да отидеш на мача и си викаш "Ама пък ако стане, а?"
Българският футбол е толкова слаб, бавен и предвидим, че чак вече започна да ми харесва. Вече години наред гледам едно и също в Левски. Блъскаме топката безидейно наляво и надясно и чат-пат някой я изсипе напред към наказателното поле, където сме заболи един "тролейбус" тип Чиликов и очакваме от него да направи чудеса.
Дори в някой мач като се опитаме да вържем що годе свястна игра ми става малко неестествено. Откъде накъде ще ми лишават от правото да гледам 90 минути безидеен хаос и прехвърляне на топката с дълги пасове от защитата към "тролейбуса." Аз ако искам да гледам бързина, техника и комбинации винаги мога да си пусна по телевизията някой мач от Англия, Испания или Италия.
И все пак като направим нещо по-значимо умирам от кеф. Защото съм Левскар. И вярвам в много неща, свързани с отбора, които обикновено не стават. Защо трябва да ми пука, че младата ни надежда Мариан Огнянов в 85-та минута на мача в Смолян се разхождал спокойно и си лафел по телефона и не слушал двубоя даже по радиото, след като в 93-та аз се въргалях от щастие на пода у нас.
От Левски, пък и от ЦСКА, отдавна е останало само една идея. Хората, обвързани с тези отбори са мишки, дребни душици, търсещи свето мимолетно място под слънцето и своите три-четири години изкуствена слава. Дори не си заслужава да ставам прекалено дребнав и да търся кусурите на всеки един от тях.
Пък и наистина не ме интересуват. На мен вярата и любовта към отбора ме правят достатъчно щастлив. Може би трезво мислещите ще ме обявят за наивен глупак, но аз ще продължавам да обичам футбола, да си мисля с оптимизъм за нещата, свързани с Левски, които обикновено не стават, да си викам "Ама пък ако стане, а?" и да вярвам докрай в думите на следната песен, за която съм сигурен, че едва ли значи нещо за някой от футболистите в отбора:
България има природни богатства,
България има народ несломим
България има от всичко по малко
Но само един – Левски, футболен тим.
Мъждукат и други тимчета разни,
Мъждукат, но Левски блести.
Опитват се с Левски да крачат,
И крачат но Левски лети.
Към седем милиона Левскари
Да прибавим и още един.
В нашата столица София
На Гунди роди му се син.
Разправят, че в чуждите речници пише,
Че българин значи Левскар,
Разправят, че някакво племе Бразилия поканило Гунди за цар,
Но той казал "Не, аз съм Левскар!"
С тебешир, вар и креда
„Само Левски” да напишем днес
Левскар да си, батко, е дума голяма,
Левскар да си, батко, е чест!
Николай Лачков, "Топспорт.бг"
|
Нещо хубаво от "Топспорт"
