Един беден каменар разбивал с чука си скала в планината. Денят бил непоносимо горещ, каменарят изнемогвал. От него се леели пот и гняв. През това време по тясната планинска пътечка преминал файтон. Вероятно с някакъв богаташ в него. Каменарят не можел да го види, перде на прозорчето пазело пътника от лъчите. Той си представил как би се чувствал на мястото на богаташа. Почти усетил хладината и подрусването на файтона. Всичко бих дал за това, всичко, мислел си каменарят. Желанието му било толкова голямо, че чудото се случило.

В следващия миг каменарят вече не бил под палещите лъчи на слънцето с чук в ръка, а във файтона. И наистина усетил хладината. Но след малко и тя не му била достатъчна, пак усещал горещината. Не както преди, но той вече бил забравил как е било преди. Сега сравнявал със своето желание. А желанието му било да е силен. Да е толкова силен, че нищо да не му пречи. Слънцето пречело. Пречело просто с това, че е слънце. Защо светът е устроен така, че винаги нещо ти пречи, мислел си новороденият богаташ. Защо винаги край теб има нещо, което е по-силно от теб? Не може ли аз да съм най-силният? Не може ли аз да съм слънцето? Желанието му било толкова, толкова силно, че и това чудо станало. В следващият миг новобогаташът вече не бил човек, а станал самото слънце.

Вече всичко било различно. Човекът слънце греел на небето и

нямало никакво значение какви хора пъплят

там долу, по земята. Човекът слънце бил далече от всичко това, над всичко това. Единственото, което имало значение е, че той бил най-силен, най-могъщ, че всички зависят от него. И точно в този момент се случило нещо, което хвърлило в съмнение слънцето. Най-неочаквано пред него застанал облак и го затулил.

Слънцето видяло, че хората долу с облекчение погледнали нагоре и били благодарни на облака, който ги спасил от лъчите. Хората долу вече не зависели от слънцето. Някакъв си облак само се преместил и изведнъж лишил слънцето от най-голямата сила. Излизало, че облакът е по-силен. В такъв случай не искам да съм слънце, а облак, помислил си бившият богаташ и още по-бивш каменар.

И в следващия миг вече бил облак.Най-после всичко било наред. Вече дори силното слънце зависело от него. Облакът продължавал да седи пред слънцето и се наслаждавал на мощта си. Долу на земята хората говорели не за слънцето, а за облака. Най-после е най-силен! Няма никакво съмнение. Цялата земя под него го потвърждавала.

И в този момент духнал вятър. Отначало тихичко, после все по-силно, накрая извил силен вятър, който само за миг запратил облака далеч от слънцето. И не само го преместил, ами продължил да си играе с него, като го придвижвал накъдето си иска из цялото небе. Как е могъл да се заблуди, това било грешка и тя трябвало да се поправи, като стане вятър.

И станал. Най-после всичко било наред.

Цялото небе било негово

можел да си играе на воля с когото си поиска, както си поиска. И го правел. Свистял и се наслаждавал на силата си. До мига, в който се блъснал в нещо твърдо, нещо невероятно силно, толкова силно, че го спряло. Била една скала, застанала на пътя му. Не го пропускала по-нататък. Стояла непоклатима. Значи така, значи тя била по-силна. Но вятърът вече знаел какво ще направи. Бързо поискал да стане скала. И станал. Вече можел да спира и най-силните ветрове. Вече бил непобедимата от ветровете скала.

И тогава видял... Видял, че по планинската пътека към него се задава каменар с чук в ръка.

Нещата се случват!

Редактирано от holy на 08.02.16 18:32.