относно това, дали имаме свободна воля


Първоначално смятали, че само фиксирането на СТ в хода на социализацията е причина за загадъчното изчезване (на блясъка), защото то ограничава възприятието от големия брой възможни светове и опитности и ограничава до една-единствена действителност: света на всекидневието.

Но когато насочили по-внимателно виждането си към фактическото изчезване те забелязали подобни на сенки същества, които най-напред били пропуснали да видят на светещия фон на човешкото енергийно поле. Видели, че тези сенки се хранят с блясъка на нашата осъзнатост и го изяждат направо систематично.
И тъй като тези хищни паразити приличали на големи прилепи и се придвижвали чрез подскоци или летене, онези ранни шамани ги нарекли воладорес, което означава “летящи същества” или “летци”.



Магьосниците от линията на дон Хуан открили, че воладорес са високоразвити, съзнателни същества, които обаче не притежават тела и затова обикновено остават невидими за очите ни. Според Кастанеда те са дошли в нашия свят преди много хилядолетия, за­щото в търсенето си на храна тук открили чудесен източник.

Тъй като се хранят изключително с един определен тип енергия, който отговаря на външния блясък на нашия светещ пашкул, те открили в човека точно онова, което търсели.
И така ние сме станали тяхната предпочитана плячка или по-скоро, както казват магьосниците, сме станали домашно или полезно животно на воладорес, което те доят според желанието си.



Енергетичното увреждане на нашата осъзнатост, което се при­чинява от това, е огромно. Наистина външният блясък постоянно пораства отново, но воладорес непрекъснато го изяждат до опреде­лена степен – като крава, която поддържа тревата на ливадата къса. Така и степента на нашата осъзнатост остава винаги на ниско рав­нище, което наистина ни позволява да владеем своето всекидневие, но не ни разрешава да проверим своята ситуация или дори да разберем, че в известно отношение споделяме съдбата на домашните си животни.

Защото както ние държим кокошки в курници и кафези, казва дон Хуан, така воладорес държат нас в човешки кокошарници – с тази разлика, че ние сами строим своите кокошарници и кафези.



Такива кокошарници, подчертава Керъл Тигс, са нашите градове, села и къщи, при което няма значение дали живеем на идилично местенце в провинцията или в центъра на някой голям град. В метафората за кокошките не е съществена разлика дали перушината ни пада в птицезавод, в селски двор или в птицеферма и къде именно ни отнемат яйцата, защото в края на краищата живеем и умираме в робство.



С оглед на същностната несвобода и експлоатация, на която подлежим, нашата дискусия за видово оправданото гледане на домашни животни също попада под нова светлина.

Защото съгласно Керъл Тигс ние правим с тях само онова, което воладорес правят с нас. Като схватливи роби на своите господари ние безсрамно експлоатираме домашните си животни: доим ги, стрижем ги и ги колим, крадем им яйцата и отгоре на това ги подчиняваме по различен начин. Връзваме ги, затваряме ги в кафези, подрязваме им крилата, рогата, ноктите и човките, дресираме ги, правим ги зависими и лека-полека обуздаваме агресивността им и естествения им порив към свободата.



По принцип цялото ни поведение се характеризира с тези черти, защото ние експлоатираме не само домашните си животни, а цялата жива и нежива природа – включително своите събратя.

Въп­реки премахването на робството и общото кредо на съвременния свят, проповядващо за свобода, равенство и братство, тези условия важат само за малцината, които стоят най-горе в социалната йерар­хия. Повечето хора продължават да живеят и работят в условия на зависимост, в които са повече или по-малко доброволни роби, макар че днес вече не носят верига около врата си.

Тяхната единствена утеха най-често се състои в това, че другите се намират още по-ниско в йерархичната стълба и биват експлоатирани и подчинени на тях, съвсем в духа на принципа на велосипеда: превиваш гръб горе и натискаш долу.



Всичко това магьосниците от линията на дон Хуан разглеждат не само като следствие от нашето хищническо наследство, а като продукт на едно неравно отношение между воладорес като режи­сьори зад кулисите на маймунския театър на всекидневния свят и хората като марионетки на сцената.

Ние подражаваме на господарите си по експлоататорския си манталитет и консуматорското си по­ведение, докато иначе регресираме до необходимото за живота.

Нека разгледаме най-напред как ни се “втълпява разум”, докато сме деца: в процеса на социализацията първо ни научават да ходим и да говорим, но най-късно в училище трябва да седим тихо и да мълчим.

Чрез тези и безброй подобни на тях противоречиви указания ние се научаваме да бъдем послушни и до известна степен “разумни”, вместо да бъдем възпитани като самостоятелно мислещи разумни хора. “Здравият човешки разум”, просто ни се натрапва в процеса на социализацията, при което ние като деца дори нямаме възможността да проверим неговите ценности и норми, камо ли да ги отхвърлим.

Така и синдромът на “горкото дете” и нашата сервилна менталност, характерна за средната класа, е продукт на неравната симбиоза между хората и воладорес.

Чувстваме се като жертви, защото сме жертви, но вместо да се разбунтуваме срещу господарите си или просто да избягаме от затвора си, ние се държим като овце, които не напускат закрилящата ги ограда дори когато решетката е отворена.

Защото вътрешно сме твърдо убедени – и тази вяра е още един имплантант на воладорес, – че отвъд познатите ни граници ни очаква лошият вълк, съдба, която ще бъде много по-жестока към нас, отколкото онази, която вече познаваме като наше всекидневие.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите