Всеки студент по антропология знае за Имо, прочутия макак. Един ден Имо спонтанно измил един сладък картоф, преди да го изяде; скоро след това макаките от целия остров последвали примера му. Антрополозите може и да наричат това „културно” поведение, но Донър-Грау каза, че било съвършен пример за критична маса – интерсубективност между маймуните.

Това сме ние – човекоподобни маймуни с алуминиеви канчета. Толкова рутинни, толкова кекави.

Ние не можем да схванем нашия прозорец на възможностите, да хванем нашия „кубичен сантиметър шанс”. И как бихме могли? Прекалено сме заети да се държим за ръката на мамчето. Да си мислим колко сме прекрасни, колко сме чувствителни, колко сме уникални. Ние не сме уникални! Сценариите на нашите животи вече са написани от други. Ние знаем… обаче не ни пука. Зарежи го, казваме ние. Ние сме крайни циници. Дявол да го вземе! Ей така живеем ние!

Но ако имаме избор, защо тогава стоим в канавката? Ами понеже е топличко. Не искаме да я напускаме, ние мразим да се сбогуваме. И се тревожим – у-ха! – как само се терзаем, по двадесет и шест часа на ден! И за какво мислиш се притесняваме? За себе си! Какво съм аз? Какво ме чака? Какво ще ми се случи? Такава егомания! Толкова ужасно. Но така ни държи в плен!


Лакомата маймуна промушва ръка през решетката за зърната и не може да ги пусне. Правени са изследвания – нищо не може да я накара да пусне зърната. Ще ги стиска в юмрук дори ако й отсечеш ръката – ние така си и умираме, сграбчили лайна. Но защо? Това ли е всичко, което съществува?, както казва госпожица Пеги Лий. Не може да бъде, това е прекалено ужасно.

Ние трябва да се научим как да пускаме, да оставяме нещата. Ние събираме спомени и ги разполагаме в книги, пазим си използвани билети от бродуейско представление отпреди десет години.
Така и умираме, вкопчени в сувенири. Да бъдеш магьосник означава да имаш енергия, любопитство и куража да оставиш нещата, да направиш салтрмортале в непознатото – единственото, което му трябва на човек, е да смени набора си от инструменти, да дефинира наново нещата. Трябва да гледаме на себе си като на същества, които ще умрат. Веднъж приемеш ли това, светът се разтваря за теб.
Но за да възприемеш това определение, трябва да имаш „стоманени топки”.

Интерпретационната система може да бъде прекъсната; тя не е нещо дадено веднъж завинаги. Има светове в световете, всеки от тях реален колкото този. Отвъд онази стена има един цял свят, тази стая е една вселена от детайли. Ние сме станали пленници на стаята на всекидневния живот.

Има и други възможности освен този свят, също толкова реални, колкото тази стая, места, където също можеш да живееш й умреш. Магьосниците това и правят – колко вълнуващо! Да си мислиш, че това тук е единственият, всеобхватен свят… това си е направо чиста наглост. Защо да не отвориш вратата към другата стая? Това е природното наследство на осъзнатите същества.

Време е да интерпретираме и съставяме нови глоси. Да отидем на места, където не съществува знание априори. И не захвърляйте старата си интерпретационна система – изполвайте я; от девет до пет. А след пет? Магическият час.

Магьосничеството е поток, протичащ процес. Също както във физиката ви е нужно известно знание, за да следвате потока от уравнения.

Такива сме си ние. Не искаме да вършим тежката работа – искаме да ни отнесат с хеликоптер до осъзнаването, без да си цапаме обувките в калта. И ако не ни хареса това, което виждаме там, искаме да ни върнат пак с хеликоптера обратно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите