|
Кулезич, а как стои въпросът с хемороидите на депутатите?
ЛЮБА МАНОЛОВА
31 август 2008 г.
Шегобийци твърдят, че синята слива, когато е зелена е червена. Твърдят го за сливата, но важи и за някои прясно пребоядисани след 1989 година люде. Всеки, който е попадал на този сайт е наясно, че тук няма прошка за грешките, мълчанието и бездействието на президента, когато са налище жизненоважни проблеми на нацията. Тук, държавният глава Георги Първанов е сред недолюбваните политици, но това е друга тема... Този път не бившият социалистически лидер е на дневен ред, а писанията на бившата телевизионна чиновничка и кинокритичка Люба Кулезич, насочени неизвестно защо към личното здраве на съпругата на президента.
Всеки пишещ е свободен да избира темите си и да отстоява своя позиция и принципи - нарича се свобода на словото. Но когато едно перо се остри в човешкото търпение, когато една позиция засяга нечие лично пространство, когато се атакува на всяка цена, и с всички средства преживян драматичен здравословен проблем - изводът е, че е мината границата!
Подкрепям правото на всеки човек - мъж или жена, да избира - дали да огласява сериозни проблеми по личното си здравословно състояние, или ги пази са себе си и най-близките си.
В няколко броя, на по няколко страници на един високотиражен седмичник, водена, неизвестно от какви причини и съображения, въпросната Люба Кулезич е решила да си играе по нервите и търпението ни, с писания, за това как съпругата на президента била оперирана и от какво! Със същия успех Кулезич можеше да посвети перото си на хемороидите при депутатите или кои от тях имат проблеми с простатата например, но не го направи. Причините за проявената предпозливост на Кулезич по отношение на народните избраници е повече от ясна - само ред да беше написала по гореизброените теми, така щяха да я погнат, че да се види в приключение!
Докато, проучила, че съпругата на президента ще запази мълчание, Кулезич запретна ръкави и не се спря. То не бяха поучения, че Първанова била длъжна да огласява здравословните си проблеми, щом е омъжена за високопоставения политик, то не бяха назидателни излияния как такива неща обществото имало право да знае и научава!
И тъй като и моето търпение Кулезич отдавна го е изчерпала, пишейки въпросните текстове, пердето ми падна. Ще изразя ясно позицията си, без да са ми необходими по няколко вестникарски страници за разлика от въпросната бивша телевизионерка.
Първоначално си зададох въпроса - дали Кулезич сериозно смята, че блудкавите й коментари за отдавна минали операции на жената на президента могат да бъдат солидни аргументи срещу съпруга й, държавен глава?
Запитах се защо го прави? Дали междувременно не е пипнала и развива непоправимо разстройство на елементарната човешка етика, или с писанията си разчита някой да й обърне внимание и отговори на на атаките й?
Да пишеш срещу президента и действията и решенията му като политик е едно, а да развяваш в ярко жълтикраски проблеми, касаещи личното здраве на съпругата му - съвсем друго. Логична връзка межу двете ситуации едва ли някой е в състояние да открие.
Запитах се, какъв човек трябва да си, за да полагаш неистови усилия да унижаваш публично една жена, развявайки личните й здравославни проблеми?
Може би Кулезич смята, че щом Зорка Първанова не е дала пресконференция за направена й преди години операция - няма качества да бъде съпруга на своя мъж, президент?
Как ще завърши Кулезич започнатото начинание на тема: неизвестни факти по личното здраве на съпругата на държавния глава? Книга ли ще издаде със снимки на оперирани от рак на гърдата жени, или ще се промъкне и залее с червено вино пред президентството жената на Георги Първанов - заради спотаената си омраза към червения цвят?
Защитава ли някого или нещо Кулезич, като напада в съшити с бели конци пасквили брачната половинка на държавния глава? Какво се стреми да постигне бившата телевизионерка като е подложила на унизителна критика една жена, само защото е предпочела да не прави обществено достояние проблеми от личното си здраве?
Обикновено не коментирам колеги, но това не се отнася за съчиненията на лица като Кулезич. С това, което залива вестникарските страници - тази издънка на най-правоверните комунисти в Хасково трудно може да мине за моя колежка.
Какво печално безсилие на творческа немощ е да печелиш на сметка на нечия тревога и преживяна драма!
Практиката е показала, че изобщо не е пряк пътят към величието в журналистиката, особено когато е бетониран от професионална нищета и мизерия на духа.
Отчаяните опити да бъде обиден и уязвен невинен човек съвсем самоцелно, изобщо не дават индикации за умение на индивида да различава добро от зло. А когато не се прави разлика между добро и зло - това вече е сериозен сигнал за нужда от психологическа помощ.
Кому е нужно да се тръби, че нечия, недобра лична диагноза е истина? Кой има потребност от подобно афиширане на чужд здравословен проблем?
Дали трябва да се приема като "журналистически" удар ровенето в нечия лична драма?
Печалното е, че с пороя си от словоблудство, Кулезич е изпързаляла единствено себе си на динената кора на ерзац публицистиката.
По този повод, съвсем логично ще запитам: защо Кулезич не даде и пресконференция по случай навлизането си в критична възраст?
Практиката в професията е показала, че за да стигнеш до върха на съмнителната по стойност журналистика е напълно достатъчно да се проявиш като пълно нищожество. Докато, за да упражняваш една професионално етична публицистика - е необходимо да притежаваш трудно постижимото величие на духа. Нищожество в принципите и позициите, и величие в тази професия трудно се съчетават в перото на една и съща личност. Поглеждайки назад в писанията на Кулезич, виждам като на длан цялата истина за тези негласни правила, които не се преподават, а са продукт на семейно възпитание и преодолени комплекси и отрицателни емоции.
С огорчение трябва да призная, че с писанията си за съпругата на един политик, Кулезич посрами светилището на нашата професия. В назидателните и "поучителните" й текстове, посветени на лични здравословни проблеми на З. Първанова витае толкова омраза и злъч, че е трудно да се отличи клюкарската интрига на демагога, от вдъхновението на една авторка, хукнала да печели торби със сребърници. Торби със сребърници, заработени на гърба на една жена, минала пред Ада на личната здравословна драма.
Това уважеми колеги, приятели, и скъпи мои читатели се нарича предателство. Предателство, не защото някой си е позволил да нахлува с кални помисли в нечий личен живот, а защото под фалшивия претекст, че се е посветила на несъществуваща теза за истина, почтеност и гражданска позиция, една пра-пра - много пра- внучка на Пишурката си е позволила да нехае за човешката болка и драма.
Нека си го кажем директно: преследването на истината по страниците на печата, няма нищо общо с дискриминацията на един човек и правото му на лична тайна.
Далеч съм от мисълта да соча с пръст нечие духовно пропадане, но бих запитала: нямаш ли поне малко останало благоприличие, Кулезич, или и него загуби в дебрите на усилията си да се правиш на интересна и значима, като заблуждаваш читателите на един високотиражен седмичник, че твоята позиция е добра и справедлива?
Дълбоко в себе си, българинът е добронамерен и милосърден - той прощава, но не забравя. Омразата и сбърканото его нямат място в Храма на нашата журналистическа професия. Там добросъвестната позиция е сила, докато преднамереното оплюване - празно и кухо дрънкане. Там самоцелната борба на дребнави писачи има различни лица и далеч не е триумф, а краткотраен скандал, вследствие на духовна пустота.
Изнасянето на полуистини, лъжи и слухове - коментарът им, твърде често се изправят срещу избора на личната воля на даден човек. Журналистът е лично отговорен за това, което пише, но тази отговорност не винаги преминава във вина.
Животът ни дава всеки ден примери как отговорността е едно, докато наличието на вина - съвсем друго.
Често се питам: къде е разликата между виновен и отговорен в родното законодателство? И ако няма разлика, каква е връзката на тези две категории и зависимостта им?
Трудно е да се реагира на излезли в печата внушения в условията на днешното гражданско-правно и наказателно законодателство. Затова, докато нещата се променят и станат адекватни на житейската реалност, не ми остава нищо друго освен нежно да призова: обирай си крушите, Кулезич! Знам, че обичаш да се оплакваш, когато не ти изнася, а този път имаш избор: да се оплачеш на арменския поп, или да преспиш на 9 септември, прегърнала паметника на Альоша!
Дерзай!
„Липсата на мисъл убива. Другите.“
|
За работата на Люба Кулезич
