|
Кой определя за какво да се пише по вестниците?Общественият интерес? Стремежът към търсене на истината? Не-е-е! Трябва само да се унижите пред агент "Бор" и да се договорите " ....за кратка поредица - една-две статии. И едно интервю"
Публикуваме откъс от най-новата книга на Тошо Тошев - ЛЪЖАТА Жан, Иван и другите. Тя вече е на книжния пазар, издадена от издателство ТРУД.
- Този отсреща не е ли Венци Йосифов? - питам аз и гледам един самотен човек, седнал в глухия ъгъл на Радисън.
В противоположния край до витрината седим двамата с Луджев. От време на време се срещаме тук. Обикновено Митко ми се обажда: И ти ме забрави, нали? - Не съм те забравил, протестирам по-енергично, отколкото трябва, аз и предлагам утре да закусим в 11.00 ч на същото място. Това си е една маса по средата на ирландския пъб, а когато е топло, масата е отвън.
- Той трябва да е - вторачва се Луджев и продължава приказката си колко щастлив е с времето си сега.
Имал време за четене, да се среща с приятели, само че те все са заети, а дали вече съм гледал неговата Академия за политици - предаване, на което е водещ по телевизия 7 дни.
Аз все още не съм, тази телевизия не става много за гледане, макар че след време се амбицирах и потърсих академията на Митко и веднага му звъннах да го похваля.
След малко Венци Йосифов хваща посоката на очите ми, кимва леко с глава, без да е сигурно, че това кимване е за мен, и продължава да гледа вглъбено пред себе си. Там няма нищо. Някаква чаша, кутия цигари, докато с Митко седим и бърборим, на масата в ъгъла не идва никой. Не се случи и някой да поздрави бившия основател и бос на голямата някога Първа частна банка.
***
... Сещам се, че той е един от малкото хора, с които исках да се запозная. Официално. Някой да ме представи. Всъщност не че чак толкова исках, а ми бе интересно как ще си приказваме с непоклатимия финансов гръб на единствената ми вестникарска конкуренция 24 часа. Те тогава бяха една неразбиваема тройка: Моллов*, Блъсков и Йосифов.
Моллов още след първия пукот на демокрацията се пъчеше като големия финансов и светски лъв, все още неподпухнал от пиене и от криене, както е днес. Обграден от мацки и демонстриращи влюбеност подчинени, той лепеше едри банкноти по челата на келнерките, даваше интервюта с охота и вдъхновение - какъв милионер вече е станал, а сигурно е, че ще стане и милиардер. При един случай даже се договорихме за интервю с няколко мои репортерки, с които лее потта си в сауна. И снимка направихме. Арабийски циничен и блудкав добряк, той изглеждаше лесен и предан. Стиснал се яко за Блъсков. Като за бейзболна бухалка.
Венци изглеждаше по-сериозно. Стоеше ми тежко, като солиден човек, а и малко ли е това - да си първият в една печелеща банка! Първа частна! Много пари. Коли, мерцедеси и даже ролс-ройс! Отгоре на всичко мацките са си мацки, но и една прекрасна, млада /на 22-23 години/, влюбена до ушите жена. Моника. Прекрасната репортерка Моника Янова, чийто баща, също колега журналист, Любо Янов, разхождаше гордо известния на всички ни факт колко е близка дъщеря му с г-н Йосифов.
***
След няколко дни отново стана така - бях дошъл по-рано в Радисън за среща с Любомир Левчев, поръчах си известните вече на целия персонал мои яйца на очи и дълго кафе и докато разглеждам хората на съседните маси, някой се спря до моята. Венци Йосифов.
- Здравей - казва ми той. - Драго ми е да те видя. Изглеждаш добре след операцията.
Ставам, ръкувам се и се задържам прав на краката си, защото отдавна нищо не би могло да ме впечатли до припадък. С този човек не сме се поздравявали от 1995 г. Не че толкова сме се срещали, но след неговата злополучна кампания за столичен кмет тогава Труд бе заклеймен от самия Жан Виденов като вестник пред тежка съдебна отговорност. Бяхме направили поне две неща: първо, попречихме на Йосифов да бъде избран и, второ, помогнахме на банката му да тръгне неудържимо към тъжния си финал.
- Е, операцията беше преди две години. - Казвам нещо съвсем безлично аз и задавам още по-съдържателен въпрос: - Ти как си?
- Ами, както ме виждаш - отговаря Венци, но усмивката, тъжна и повехнала като него, трябва да каже: добре съм, даже отлично. - Ще ти се обадя някой път да се видим.
Разменяме си телефони, аз моментално загубвам неговия, но не зная защо, убеден съм, че той наистина ще се обади, за да се видим.
***
За първи път го срещнах през зимата на 1993 г. в една от малките заседателни зали на Министерския съвет /МС/. Тогава премиер беше Беров, а Стоян Денчев - главен секретар на МС. Бяхме поканени неколцина шефове на успяващи фирми, както каза г-н Денчев, за да помислим дали няма да е добре не точно под егидата, но с известно съдействие от правителството да учредим някакъв съвет. Икономически съвет, който да съдейства с акъла на всички тези, успелите, как да се развива частният бизнес, какви да бъдат точно законите, които ще предлага правителството, и въобще това си е идея за един много важен съвет. Запомнил съм, че в залата бяха Йосифов, Добромир Гущеров, Илия Павлов, Блъсков, разбира се /все още се поздравяваме/, не съм сигурен за васил божков, Емил Кюлев беше там, някакви субекти от Пловдив. Десетина души - не повече.
От този съвет нищо не стана. Няколко месеца по-късно една част от компанията, подбрала и други, провъзгласи прословутото Г-13. Групата Венци Йосифов, Валентин Моллов, Петьо Блъсков бе вътре естествено, а след близо година, малко преди да се разпадне безславно това Г-13, Илия Павлов лично ми връчва някакъв протокол, от който се вижда, че и аз, Тошо Тошев, съм приет за един от тях. Няколко дни по-късно същите трима излязоха с декларация в печата, че след като и Тошев е приет, те вкупом напускат. Истината за напускането им обаче е друга - Г-13 се разпадна от непосилно вътрешно напрежение, а някои твърдят, че това напрежение е дошло след мощно късо съединение между Илия Павлов и Емил Кюлев. Някой се опитал някого да прецака в съответната историческа сделка. Ставаше дума за газ. За милиони, милиони кубици газ. И за милиони долари.
***
Венци Йосифов отново сяда на масата в тъмния ъгъл. И отново е сам. Виждам един тъжен човек. Сам до побъркване. Сив. Панталонът му и ризата му. Изсивяла е високата му и сгърбена фигура. Косата му, опасала като с венец лицето, и тя е сива. Не, не е просто прошарена. Сиво. Сиво е и лицето му.
Разглеждам го тайно, да не ме забележи, боя се, че очите ми може да го обидят. Даже откривам, че започва да ми става и симпатичен. Едва ли случайно взе телефона ми. Ще се обади, повтарям си, ще се срещнем при мен, макар че ще ми предложи да вечеряме заедно. И ще поиска вестникът да го защити. От няколко години делата срещу него не спират. Става дума за много пари, за стотици фалити и хиляди излъгани от банката хора. Арестуваха го веднъж гръмовно и публично, после го пуснаха, а следствието и делата си продължават.
Любо Левчев пристига и отмества погледа ми към себе си.
***
Срещата стана след месец. Йосифов наистина поиска да вечеряме заедно, а аз на шега му отвърнах, че напоследък съм без апетит. Не е ясно дали щеше да възприеме шегата ми, ако не бях продължил, че го чакам в редакцията.
И ето, седим един срещу друг, той не иска уиски, не иска кафе. Чаша вода, ако може. Може, разбира се. И цигара. През дебелия дим на COHIBA-та ми виждам как иска да тръгне отнякъде, но все още не знае да тръгне ли. Да започне ли? Как, откъде? Не, не искам да го измъчвам с мълчание, искам да му помогна, погва ме съвестта на спасилия се от бедствието човек, който, ако го бива, донякъде е длъжен да хвърли поглед назад, да хвърли, ако все пак е човек, и пояс за изостанали давещи се.
- Не сте ли приятели с Блъсков? Все още... Не се ли срещате?
Едва ли това е най-подходящият ми въпрос, сещам се мигом, а в следващия момент ми е ясно, че съм уцелил десетката. Този въпрос дава възможност на Йосифов без дълго увъртане и сложни гимнастики с мисълта да ми покаже колко си пада по Труд и по мен.
- Не съм го виждал отдавна... И въобще срещаме се случайно... Чета ти вестника. Хубав е. Той остана силният вестник.
Оттук нататък е ясно. Става и лесно. Още повече че отново го изпреварвам:
- Кажи с какво мога да ти помогна!
- С истината. Ако ти я напишеш, тя ще се чуе. Истината за Първа частна банка...
Договаряме се за кратка поредица - една-две статии. И едно интервю. Каквото поиска, да си го каже. Ако има и документи, факти и доказателства за лошите кредити, за пътя на милионите, за намесата и ненамесата на държавата, иначе, нали му е ясно: на думите, на голите, дори да са тъжни, недоказани думи, никой не вярва.
Йосифов обещава и думи, и документи, а аз извиквам Весела Ванева, най-съвестния ми репортер в икономическия отдел, и нещата, както се вика, приключват.
Здрависваме се накрая, изпращам го към вратата, той се обръща и казва:
- Ще ти се обади и Моника. Да пиете по кафе, да се видите. Забравих да ти предам поздравите й.
- Ще се видим, разбира се... Поздрави я и ти.
|
още от Лъжеца за "лъжата"
