Според мен трябва да се направи следното:
1. Successfull story. Да има и да могат да се показват примери на успешно мигриране.
2. Да се преодолява недоверието. Трябва да се обяснява неуморно, че безплатният софтуер е безплатен не защото е калпав или защото го е писал някой тийнейджър, а защото толкова много хора са писали толкова малки части от кода, че разходите по изплащане на възнагражденията биха били по-големи от самите възнаграждения.
3. Да се предсказва бъдещето и да се обясняват рисковете.
4. В цената на услугите, предлгани под Линукс, да не се включва цената на Windows-а. Ако се чудите що за глупост казах, имам предвид следното: клубовете да предлагат достъпа през Линукс по-евтино отколкото през Windows. Може да е с 1 стотинка, но трябва да е по-евтино, щом разходите са по-малки.
Няма смисъл да се саботират уиндоусите, нито има смисъл да се обясняват предимствата на Линукс. Хората мразят да (си признаят че) взимат грешни решения и мразят да учат нови неща. Затова те ще се съпротивляват на промяната докато не видят с очите си за какво става дума. През годините съм имал десетки случаи, в които разни хора ми обясняват как NT е велико и с него всичко могат да направят, като в 100% от случаите се оказва, че те просто никога не са пробвали друго. Не познавам човек, който е виждал Линукс и след това да е казал "абе все пак не е по-добро". Затова усилията трябва да са насочени към това максимален брой хора да го видят с очите си.
В областта на сървърите аз разполагам с доста добро successfull story. работи върху Slackware. Не върху Slackware 7 или дори Slackware 1, а просто върху Slackware - първата дистрибуция въобще в историята. Навремето го купихме от САЩ и това нещо работи вече осма година без да се скапе нито веднъж. Дори хакерите, които чат-пат са прониквали, не са успели да го скапят до степен да трябва да се преинсталира. В момента, в който покажа датата, на която този сървър е пуснат:
[root@mail mitko]# ls -la /etc | grep 1996 | head -1
-rw-r--r-- 1 root root 2045 Feb 25 1996 DIR_COLORS
и ги помоля да ми покажат поне един Windows, който да е бил включен цели 7 години (кара осма) на едно от най-натоварените места в мрежата и да не се е скапал, в този момент се замислят и започват да се разколебават. Защото осъзнават, че това е ужасно голям период от време. Ако човек разсъждава за днес и утре, сините екрани, скапаните дискове или просто "обикновените" зависвания не изглеждат такова зло. Но ако си представи за 8 години колко данни и време е загубил заради Майкрософт и че ако тогава е бил далновиден е нямало да ги загуби, тогава му светва червената лампичка.
Та ето такъв пример е нужен и в областта на desktop-ите. Е, чак 8 години не, но и 2 са достатъчни.
Другият основем проблем е липсата на професионализъм у мениджърите на всички нива. С изключение на номенклатурата, никой у нас няма качествена управленска подготовка. Всички сме аматьори - от управителите на фирми до министрите. А точно мениджърите са хората, които трябва да вземат това решение, а не сисадмините.
Валери Найденов имаше една интересна статия, в която разделяше държавите на мъжки и женски. България според него беше женска - ние не разбираме нещата, ние ги чувстваме (САЩ пък са мъжка). Ние не познаваме теорията, а когато я познаваме, то е на нивото "да научим сами за 24 часа". Затова ние не можем да оценим факта, че lurning curve при Линукс е много стръмна в началото, но после се изправя, докато при Windows е полегата, но никога не се изправя. Ние тази теория не я знаем, а просто интуитивно чувстваме, че колкото по-добре се справят служителите ни с компютъра, толкова по-ефективна е тяхната работа. Обаче няма как да почувстваме, че с Уиндоус те имат постоянна ефективност от едва 75% (примерно), тъй-като постоянно се учат и постоянно решават проблеми, докато при миграция за кратко ще имат едва 50% ефективност, но след това ще е 90%. Това не може да стане с чувства, а със знание. Знание пък се постига с четене, но няма кой да чете, затова трябва да им го обясняваме простичко, като за министри и депутати.
Има и други проблеми, но когато един постинг стане много дълъг няма кой да го прочете, така че за сега спирам до тук.
Митко
|