САНСТЕФАНСКИ ДОГОВОР (3 март 1878 г.)
В известен смисъл Санстефанският договор потвърждава границите, които българите сами са очертали за своята етническа територия с учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и с проведените през 1873 - 1875 г. допитвания. На Цариградската дипломатическа конференция от края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници се признават не само от Русия, но и от останалите водещи европейски държави - Великобритания, франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.
При все това Санстефанският договор отстъпва на съседните държави някои чисто български територии, които дотогава са влизали в границите на Екзархията. На Румъния е предадена Северна Добруджа, а Сърбия получава Нишко и Поллоравието, но от друга страна, границите на България са преместени на юг и изток, което й осигурява широк излаз на Черно и на Бяло море.
На пръв поглед Санстефанският договор обезпечава на България качествено по-висока степен на самоуправление от ограничената културнополитическа автономия на Българската екзархия. Санстефанският договор предвижда обаче руска окупация в течение на „приблизително" две години без международен контрол и не съдържа никакви разпоредби за изтеглянето на руските войски от България след изтичането на този период. В същото време на Турция се дава правото да прокарва свои войски през българска територия.




БЕРЛИНСКИ ДОГОВОР (13 юли 1878 г.)
Берлинският договор е логичен завършек на сложната плетеница от интриги и домогвания на великите сили спрямо Балканите. Русия не желае национално обединена и жизнена държава в близост до Цариград. След като разбира, че Европа няма да позволи превръщането на България в „задунайска губерния", руската дипломация сама пристъпва към раздробяването на българските земи. Австро-Унгария и Германия се застъпват за разделянето на България на две, но според тях (ожнобългарската държава трябва да има излаз на Бяло море и да стига на запад до река Вардар, като известно самоуправление се допуска и за земите западно от Вардар. Русия предпочита обаче да се договори с Великобритания, което предопределя разпокъсването на България на пет части.
Територията на Княжество България е сведена до 62 777 кв. км, докато Санстефанският договор е предвиждал 170 221 кв. км. За разлика от Санстефанския договор обаче Берлинският въвежда международен контрол върху руската окупация и я ограничава на девет месеца, като Русия изрично се задължава да изтегли всички свои войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния срок. Освен това на Турция категорично се забранява да държи или да прекарва свои войски през българска тертория. Така българите осигуряват на практика независимостта си, но с жестоката цена на своята национално разпокъсаност.