Свободата не ни е даром
Thu 01 Mar 14:26:14 2001 EET
„... Но ний знаем, че в нашето недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
... що отговор дава и смива срамът
и на клеветата строшава зъбът...“


Иван Вазов


Гнусната клевета, която и до днес някои безсрамно повтарят. „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин!“ – би ги попитал отново Паисий. Поради това, че след като си бил пет века роб, си получил свободата даром?
Да ме простят двамата патриарси, пред чиито дела всички се прекланяме. Но има неща, в които и двамата не са съвсем прави. Или по-скоро не те, а самозваните им тълкуватели. Защото нито Паисий е бил роб, нито Вазов чуждопоклонник дотолкова, та да счита, че свободата ни е поднесена „на тепсия“.


--------------------------------------------------------------------------------

Защото българите нито са били някога роби, нито са получили свободата си даром от когото и да е. И това не е игра на думи. Словоблудството е приоритет само на онези, които десетилетия блюдолизничеха пред „големия брат“, удобно забравяйки или съзнателно не искайки да знаят, че същият едва ли щеше да бъде толкова голям, а вероятно и изобщо нямаше да го има, ако прадедите ни не бяха му дали език, писменост, религия, а оттам и култура. Простият сбор от славяноговорещи инертни племена, обединени от един варяг, едва ли биха се превърнали във великата Рус без могъщата културна даденост на древната българска цивилизация. Уви,
„неразумните юроди“
и днес мечтаят за „голям брат“ – било под образа на познанатата северна мечка, било в лицето на разнородна Западна Европа, че дори и на далечния презокеански континент. Подминавайки в невежествен унес факта, че по времето, когато българите са създавали градове и държави (цели три на територията на Европа!), из американските прерии са препускали само бизони и мустанги, яхани от полудиви индианци, а прадедите на днешните западноевропейци от Атлантика до Урал са нямали понятие от държавност и са били наричани с общото, не съвсем ласктателно име варвари. Да не говорим за питомците на северната мечка.
Казаното дотук обаче съвсем не означава неуважение към споменатите народи, нито омаловажаване на онова, което са постигнали през вековете до наши дни. Напротив. Тяхното развитие и издигане от състоянието им тогава до това днес са в резултат на способности, усилия и жертви, достойни за уважение. Което, разбира се, съвсем не оправдава поведението им, „след като са се напили от менчето“ на древната култура, „да го ритнат“. А може би самите те не са толкова виновни, че не познават историята, колкото сме виновни самите ние, които дори когато им я поднасяме, го правим в изопачен вид.
Ето защо нека в духа на толерантността си поделим вината. Което съвсем не значи, че не трябва да се прочете историята. Затова, първо
роби ли са били българите
в продължение на пет века? Става дума за времето, през което българската държава, макар и съвсем не доброволно, е била включена в Отоманската империя. Ако само по силата на този исторически факт сме си „прикачили“ робството, то би следвало за известни исторически периоди да са били роби и унгарци, и немци, и кои ли още не народи, битували през въпросните периоди в рамките на различни многонационални империи, дори само на Европейския континент. И след като почти никой не смята, че споменатите народи са били роби, кое тогава ни дава основание ние самите да се смятаме за такива?
Но това е най-малкото. През тези пет века българите са говорили на своя български език, пишели са на своята българска азбука, изповядвали са своята (християнска) религия, учили са в свои български училища, спазвали са своите български обичаи, развивали са своята българска култура. Създавали са течения и школи в областта на изкуствата (иконописни, певчески, резбарски и т. н.). Към края на така нареченото робство българите са владеели занаятчийството, зараждащата се индустрия, търговията и банковото дело на империята, в чието управление дори също е имало българи. Те са притежавали земи и добитък, производствени и търговски сгради и съоръжения, строяли са си масивни домове (немалко от които образци на архитектурно майсторство), придвижвали са се свободно в рамките на обширни територии.
По същото време огромната част от населението на така наречените свободни народи е представлявало крепостни, живеещи в землянки. Ето защо руските офицери и войници по време на поредната им „освободителна“ война по българските земи масово са си задавали въпроса „Ние от какво сме дошли да освобождаваме тези хора?“. Потвърдено, впрочем и от самия им император.
Наистина не всичко е било толкоз идилично. Имало е и ограничения, и гонения, и кланета, и какви ли не още грозни неща на верска и етническа основа. Но само у нас ли? Какво би могло да се каже в това отношение дори само за Вартоломеевата нощ във Франция или пък за Стогодишната война на територията на почти цяла Западна Европа по същото време?
Що се отнася до хилядите жертви на въстанията, бунтовете, четничеството и хайдутството в борбите на българския народ за свобода – имало се е предвид нещо доста по-различно от общото и в случая опростенческо тълкуване на понятието свобода. Имало се е предвид
възстановяването на българската държавност
Държавност, създадена преди близо две хилядолетия – тогава, когато по-голяма част от днешните народи дори не са се били оформили като такива. Ето тук вече става ясно как българите са се освободили, без да са били роби. И така стигаме до втория въпрос – даром ли е тази свобода, в смисъл на възстановяване на държавността ни.
Нека по този повод първо се спрем малко по-обстойно върху събитията, предхождащи сакралната за някои дата трети март 1878 г. Какво става на този ден? В градчето Сан Стефано представителите на две отмиращи империи подписват един предварителен договор, слагащ край на поредната война между тях. Съгласно този договор на картата на Балканите следва да се появи Княжество България, васално на Турция, но с християнско самоуправление, собствена милиция и граници, близки до определените на съвсем прясната Цариградска конференция. В тези граници се включват: Северна България, включително Ниш и Лесковац, без Северна Добруджа; Южна България, включваща Тракия, Лозенград и Кавала, без Одрин и Гюмюрджина; Македония до Дрин и Албанските планини, без Солун. Сърбия, Черна гора и Румъния се обявяват за независими, като Сърбия получава в добавка Нишка област, а Румъния – Северна Добруджа, за сметка на Бесарабия, която е присъединена към Русия (!).
Дали решенията на Цариградската конференция щяха да бъдат реализирани на практика или не, е въпрос, на който едва ли някой би могъл да отговори. Исторически факт е, че като отчита тежката финансово-политическа криза, в която е изпаднала Турция през последната четвърт на деветнадесети век, Русия решава, че това е моментът, в който да нанесе съкрушителен удар на стария си враг и да осъществи лелеяната си мечта – да излезе на Проливите. А България да се превърне в... задунайска губерния. И тъй като поводът – протакане изпълнението на поетите от Турция задължения по решенията на Цариградската конференция вследствие мудността на султанската администрация е налице, войната е обявена.
Сто и седемдесет хиляди (лошо въоръжени и тилово слабо обезпечени) руски войници форсират Дунав, прекосяват Северна България, обсаждат Плевен, превземат Търново, а един отряд под командването на генерал Гурко дори преминава Стара планина и достига почти до Одрин. Невероятно от военна гледна точка, но... до време. Турците се окопитват от изненадата, прегрупират силите си в Северна България, а срещу Гурко се отправя четиридесетхилядната елитна и модерно въоръжена армия на Сюлейман паша, току-що смазала войските на Черна гора и Сърбия. По всички правила на военното изкуство Русия вече е изгубила войната. Въпрос на дни е Сюлейман да помете Гурко, да се съедини с обсадените в Плевен турски войски и... трети март нямаше да го има като кой знае каква дата в историята.
И тук на пътя на страховитата Сюлейманова военна сила застават 3500 зле въоръжени и почти необучени български опълченци, включени в руската войска „за цвят“, заедно с неколкостотин улани. Срещу вълните от прииждащата турска пехота опълченците стрелят съсредоточено и „по устав“, а когато противникът достига позициите им, слагат ножовете на старовремските си шишанета и тръгват в неподражаемата българска атака „на нож“. Един срещу десет! Тръгват онези, на които свободата била „дадена даром“.
Всички знаят какво става по-късно. За него „бащата на турския национализъм“ Зия Гьокалп пише кратко следното: „На Шипченския проход турските войски бяха победени от българите.“ Оттук нататък Русия печели войната. Следва обаче Берлинският конгрес, на който Княжество България е редуцирано до Северна България плюс Софийска област, Южна България е обявена за автономна област под името Източна Румелия, подвластна на султана, а Македония и останалите български земи си остават под турска власт.


--------------------------------------------------------------------------------

И още един, малко известен, но прелюбопитен факт. В „Държавен вестник“ (бр. 2 от 10 януари 1884) черно на бяло е написано: „Княжеското българско правителство признава да дължи на Русия за разходите на окупацията (подчертаното от автора по-късно е наречено „освобождение“) на имперските войски, съгласно определенията на Берлинския договор, сумата десет милиона шестстотин и осемдесет хиляди двеста и петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.“ Сумата се равнява по тогавашния курс на около тридесет и два тона чисто злато, изплащано от българския народ в продължение на 12 години!
Руската нагайка започва да се разпорежда в „освободените“ земи, а когато „освободените“ и „полуосвободените“ от двете страни на Балкана обявяват съединението си, „братята“ изтеглят военните си специалисти от Българско и подтикват сръбския крал да нахлуе с войските си в младата българска държава. А когато довчерашните „роби“ смазват сръбската военна машина, срещу тях се изправя едва ли не цялата тогавашна Европа, уплашена от възраждането на древната българска мощ.
И така до вчера. А днес? Днес просто е поредната дата в календара – трети март 2001 година.#
Автор: Георги ЛАЗАРОВ