„Как е положението?“ „Ами, горе, долу Стамболов.“
Така близо век българите изразяват отношението си към неща, за които нямат единно становище. Причина за полярността на тази непретенциозна фраза е сложната личност на Стефан Стамболов – видния поборник на националната революция, твърд политик и всевластен министър-председател, възхваляван и хулен, мразен и обичан, най-после трагично съсечен наскоро след оттеглянето му от обществено-политическия живот.
Българите нямат навика да възхваляват героите си приживе. И ако все пак някой попадне сред тях, то такава чест му се отрежда посмъртно. А Стамболов е от тези, които предизвикват раздвоение дори и след смъртта. Поколения млади хора бяха възпитани в отрицание спрямо великия българин. За тях Стамболов остана властолюбив тиранин и безскрупулен демагог, груб политически манипулатор и най-вече краен русофоб, засегнал една чувствителна струна на част от българското общество. В крайна сметка критерий за всяка оценка е безпощадният съдник на времето – историята.
Стефан Стамболов е роден във Велико Търново през 1854 г. и е сред малцината видни революционери, наредили се след Освобождението в безсмъртните редици на „строителите на съвременна България“. Завършва основното си образование в родния град, а средното като ученик (1870) в Одеската духовна семинария. Две години по-късно се оказва непригоден за строгия режим на духовното училище и поради засиления интерес към руските революционери.
В Румъния пристига през 1872 г., когато подготовката на националната революция е в разгара си. По поръчение на БРЦК оглавява комитета във Велико Търново и е сред делегатите на Общото събрание в Букурещ през 1874 г. Взема дейно участие в организацията и провеждането на Старозагорското въстание през 1875 г. След неуспеха му Стамболов е в Букурещ, където се залавя с подготовката на Априлското въстание. Определен е за главен апостол на Първи революционен окръг. След погрома на въстанието Стамболов отново е в Букурещ, където става един от редакторите на вестник „Независимост“. По време на Руско-турската освободителна война е в разпореждане на руското военно командване, където се грижи за българското опълчение. Освобождението заварва Стамболов с огромен актив на революционен деец и висок авторитет сред българската емиграция. Поради импулсивния си характер и воля за общополезна дейност той се залавя с подготовката на Търновската конституция и устройството на политическия живот. Разочарован от решенията на Берлинския конгрес, Стамболов е сред основателите и ръководителите на комитетите „Единство“, които целят освобождението на останалите под турска власт български земи.
По време на Сръбско-българската война Стамболов е доброволец. Малко след това започва истинската му кариера на политик от най-висок ранг. Той подкрепя усилията на първия български княз Александър Батенберг да укрепи властта си и поведе разумна външна политика. Застава и срещу извършения преврат, по повод на който се сблъсква с користолюбивата политика на руското царско правителство. Като член на Регентския съвет (27.VIII.1886 – 25.VII.1887), Стамболов за първи път действа като овластен държавник и дипломат. Бунтът на офицерите русофили и отказът на император Александър III да позволи връщането на българския княз поставят страната в сериозно затруднение. Стамболов се убеждава, че поради наличието на конституционни и други фактори изходът е в час по-скорошното намиране на друг княз. По внушение на Александър III от престола се отказва избраният от Народното събрание княз Валдемар Датски, на чието място руското правителство предлага грузинския княз Мингрели. Отклоняването на тази неподходяща кандидатура става и със съдействието на Стамболов, който вече открито подозира руската дипломация в пряка намеса във вътрешнодържавните работи. Императорският емисар ген. Каулбарс открито заплашва с интервенция, ако не се следва налаганата от него политика на руското правителство. Това влошава българо-руските отношения, провокирани и от яростната съпротива на русофилите. В тази сложна обстановка на страната на България застават Великобритания и Австро-Унгария. Усетил могъщата подкрепа зад гърба си, Стамболов още по-рязко се противопоставя на русофилите. Тези действия, както и бъдещото му поведение, го изграждат като убеден русофоб.
На 6.IХ.1886 г. генерал Каулбарс с официална нота съобщава, че правителството на Русия скъсва дипломатически отношения с България. С тази постъпка то губи значителни позиции в добронамерената доскоро българска държава. В бъдеще руската дипломация ще се опита да компенсира загубата на влияние в България, като привлече на своя страна Сърбия.
Ролята на Стефан Стамболов в политическия живот след Съединението нараства и по повод избора на новия княз. На българската делегация в състав К. Стоилов, Д. Греков и К. Калчев е предложена кандидатурата на австрийския офицер Фердинанд Сакс Кобург-Готски (1861-1948). Малко преди това Стамболов предлага българската корона на турския султан предвид крайната цел на следваната от него политика – обединение на всички територии от българското етническо землище под един скиптър. Султанът отказва поради страх от Русия, но офертата на българския регент прави дълбоко впечатление в Цариград. В бъдеще, когато Стамболов вече като премиер се застъпва за българските интереси в Македония и Югоизточна Тракия, той ще срещне от турска страна разбиране. Отказът на турския султан и на румънския крал, който също получава предложение за българската корона, карат Стамболов да приеме с надежда кандидатурата на Фердинанд Кобург-Готски.
Фердинанд пристига в Търново на 2.VIII.1887 г. и в залата на Великото народно събрание полага клетва. На 21.VIII. за министър-председател е назначен Стефан Стамболов. След съставянето на кабинета с цялата си енергия Стамболов се отдава на държавно строителство, за което често пъти не подбира най-подходящите средства. Ориентацията му към Централна и Западна Европа не изненадва никого, тъй като и преди това премиерът внушава, че икономически по-изгодно е сътрудничеството със западните сили.
Руското правителство поддържа най-ожесточеното крило на опозицията – русофилите, които въоръжават чети. Стамболов се оказва безкомпромисен, когато разкрива заговор срещу правителството и княза начело с К. Паница. Произнесена е смъртна присъда въпреки получената от Паница подкрепа по време на русофилските бунтове през 1887 г. Отпорът срещу Стамболов продължава през 1891 г., когато е разкрит заговор за убийството на премиера. Вместо него пада убит министърът на финансите Хр. Белчев. Напрежението нараства с поредното политическо убийство, този път на българския пълномощен представител в Цариград Г. Вълкович, поддръжник на Стамболовото правителство.
В борбата си срещу Русия и русофилите Стамболов дръзва да репресира дори висши клирици на църквата. Сред тях се оказва и популярният български политик и бивш премиер П. Каравелов, хвърлен в Черната джамия, където е малтретиран физически.
Провежданата протекционистка политика в новосформиращото се българско стопанство дава много добри резултати. Ориентацията на Стамболов към Запада му носи и външнополитически дивиденти. Освен осезаемата подкрепа на Англия и Австро-Унгария успява чрез умела политика да издейства берати за български владици в Скопската и Охридската епархия в Македония, което е косвено свидетелство за техния български характер.
Наред с несъмнените стопански успехи и ликвидирането на разбойническите банди правителството на Стамболов трупа и немалко пасиви в управлението. „Желязната ръка“ на „тиранина“ въвела ред, но създала нови противници на режима. Княз Фердинанд, който първоначално гледал с пълно одобрение политиката му, постепенно се отдръпнал от премиера, опасявайки се от непримиримата му русофобска позиция. Непопулярността на правителството можело да се отрази върху реномето на княза, който освен всичко друго имал и желание да управлява с по-развързани ръце. Последното било немислимо в присъствието на авторитарния Стамболов.
Доверието в Стамболовото правителство намалява и поради продължаващите репресивни мерки спрямо русофилите. Значителна част от българския народ не разпознава истинските намерения на руската политика спрямо България и реагира на всяко действие за ограничаване на руското влияние като опит за оскърбление на освободителите. Това обстоятелство силно подкопава почвата под премиерския стол на Стамболов. Поради непримиримото му отношение спрямо политическите противници се появява и втората причина за близкото падане на кабинета. Стамболов не могъл да си обясни съпротивата, след като всичките му замисли целели доброто на отечеството.
Повод за падането му от власт става променената международна обстановка. Към края на ХIХ в. вече се оформят контурите на бъдещите два съюза – Антантата и Централните сили, при които ролята на Русия нараства. Княз Фердинанд не можел да разчита на никакво сближение с Русия, докато министър-председател е Стефан Стамболов. Ето защо при едно от посещенията си във Виена князът се среща неофиоциално с руския представител, към когото е отправено искане за признаването му като легитимно избран княз. Когато научава за тези преговори, водени без негово съгласие, на 18.V.1894 г. премиерът Стамболов подава оставка. Князът веднага я приема и възлага на опозиционния водач К. Стоилов да състави новия кабинет. Стамболов е изненадан от припряността на княза, за когото вярвал, че ще се чувства поне морално задължен на първия министър. Привържениците на Стамболов се опитват да бламират правителството на К. Стоилов, като устройват протестни митинги из цялата страна. На много места настъпват и безредици. В крайна сметка премиерът е вън от властта, което променя коренно политическата обстановка в страната.
Авторитарното управление на Стефан Стамболов предизвиква негативните реакции на ляво ориентираните партии поради изповядвано русофилство. Това е причината години по-късно, когато те можеха да влияят при новото написване на историята да заклеймят Стамболов, без да отчетат нито един положителен факт на неговото управление. Истината е, че Стамболов създава авторитет на българския държавник, какъвто малцина след него са притежавали. Най-впечатляващо в неговото поведение е безпрекословното следване на политика в полза на българските национални интереси. Колцина след него ще имат куража да се опрат на коя да е велика сила заради интересите на България?
Стамболов завършва живота си колкото неочаквано, толкова и трагично. В обстановка на изострени политически борби и наказателни убийства на 3 юли 1894 г. той е нападнат от въоръжено лице на днешната улица „Раковски“. Два дни по-късно Стамболов умира от раните си.
Има няколко версии за духовните подбудители на убийството. Във всеки случай по време на 7-годишното си премиерско управление Стамболов придобил много врагове, тъй че подбудителството може да има няколко адреса. Смъртта му е следствие от съществуващите политически нрави в едва-що демократизиращото се българско общество.
Със смъртта на Стефан Стамболов от политическата сцена си отива един от най-дейните държавници, живо звено между революционните дейци на националноосвободителното движение и строителите на съвременна България.#
Автор: Проф. д-р Георги БАКАЛОВ, в-к Демокрация