братя Стругацки
Спомних си нашата БЕСМ. Командното табло е като млечен крем. Женя слага на таблото пакет, увит с вестник, и бавно го разгръща. "Какво си носиш"? - "Сирене и салам. Полски полушпек на търкалца". - "Ех, трябва да
се ожениш! Аз си нося кюфтета с чесън, домашни, и кисела краставичка." Не,
две краставички... Четири кюфтета и съответно четири хубави кисели
краставички. И четири филийки хляб с масло...
Отметнах одеялото и седнах. Може би в колата е останало нещо? Не,
всичко, което имаше там, го изядох. Остана само готварската книга за
майката на Валка, която живее в Лежнев. Как беше... Сос пикант. Половин
чаша оцет, две глави лук... и чушчица. Поднася се с месни ястия... Като
сега си спомням: с мънички пържолки. Отвратително, помислих си аз. Не
просто с пържоли, а с мъ-ъ-ъ-нички пържолки. Скочих и изтичах към
прозореца. В нощния въздух съвсем ясно миришеше на мъ-ъ-ъ-ънички пържолки.
Някъде дълбоко в подсъзнанието ми изплува: "Поднасяха му обикновени
гостилничарски ястия, като кисела зелева чорба, мозък с грах, кисела
краставица (преглътнах) и вечните сладки пирожки..." Трябва да се разсея,
помислих си аз и взех книгата от прозореца. Беше "Навъсено утро" от Алексей
Толстой. Отворих напосоки. "Махно, след като счупи ножа за отваряне на
консерви, измъкна от джоба си седефено ножче с петдесетина остриета и
продължи да отваря с него консерви с ананаси (лоша работа, помислих си аз),
френски пастет с омари, от които стаята силно замириса". Предпазливо
оставих книгата и седнах на столчето до масата. Изведнъж в стаята се появи
приятна остра миризма, сигурно миришеше на омари. Замислих се защо досега
нито веднъж не съм вкусвал омари или, да речем, стриди. В Дикенс всички
ядат стриди, служат си със сгъваеми ножове, режат хляб на дебели филии,
намазват ги с масло... Започнах нервно да гладя покривката. На нея се
виждаха неизпрани петна. Тук сигурно много и с апетит се е яло. Яли са
омари и мозък с грах. Яли са мънички пържолки със сос пикант. Големи и
средни пържоли също са яли. Пухтели са от преяждане, с удоволствие са
цъкали със зъби. Аз нямаше за какво да пухтя и започнах да цъкам.
Сигурно съм го правел много шумно и гладнишки, защото старицата в
другата стая заскърца на кревата, замърмори сърдито, затрака с нещо и
изведнъж влезе в стаята ми. Беше облечена с дълга сива нощница, а в ръцете
си държеше чиния и в стаята веднага се разнесе истински, а не фантастичен
аромат на ядене. Старицата се усмихваше. Тя сложи чинията точно пред мене и
любезно избоботи:
- Хапни си, драги Александър Иванович. Хапни си. Каквото бог е дал, по
мене го е изпратил...
- Но защо, Наина Киевна? - взех да мънкам аз. - Защо трябваше да си
правите труд...
Но в ръката ми, кой знае откъде, вече се появи вилица с костена дръжка
и аз започнах да ям, а бабичката стоеше до мене, кимаше с глава и
нареждаше:
- Яж, драги, яж, да ти е сладко!...
Изядох всичко. Яденето беше горещи картофи с претопено масло.
- Наина Киевна - казах аз разпалено, - вие ме спасихте от гладна
смърт.
- Хапна ли си? - каза Наина Киевна малко недружелюбно.
- Хапнах си великолепно. Много ви благодаря. Не можете да сн
представите...
- Какво има за представяне - прекъсна ме тя вече съвсем ядосана. -
Хапна ли си, питам? Хайде тогава дай тук чинията... Дай чинията, викам!
- Мо... моля - продумах аз.
- "Моля, моля"... ще ви хрантутя за моля...
- Мога да платя - казах аз, като взех да се сърдя.
- "Да платя, да платя"... - тя тръгна към вратата. - Ами ако за тези
неща изобщо не се плаща?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите