това го знам почти на изуст
Ето един трактат за сандвича:

Малко хора намират време да навлязат в дълбините на изкуството да
правиш сандвичи. Не е трудна работа, но пък възможностите да постигнеш
удовлетворение са много и дълбоки - правилно да подбереш хляба, например. В
продължение на месеци Сандвичаря ежедневно се бе консултирал с Грарп,
пекаря, и в края на краищата двамата бяха разработили самун точно с нужната
консистенция - достатъчно твърд, за да може да се реже на тънки филийки,
без обаче да се загуби лекотата, свежестта и онзи фин аромат, който най-
добре подхожда на вкуса на печеното месо на Съвършено нормалните животни.
Освен това можеше да се усъвършенства геометрията на филийката - да се
установи точното съотношение между дължината, широчината и дебелината й,
което да придава нужното усещане за обем и тежест на готовия сандвич.
Лекотата и тук бе ценно качество, но освен нея от значение бяха твърдостта,
щедростта и предчувствието за сочността и вкуса, което е неотделима част от
истинското дълбоко изживяване на сандвича.
Необходимите инструменти, разбира се, също бяха от основна важност и
Сандвичаря бе прекарал много дни, когато не бе зает с пекаря във фурната
му, в разговори със Стриндър - производителя на инструменти - в неговата
ковачница, където претегляха и балансираха ножове, нагряваха ги в пещта и
ги охлаждаха наново. Гъвкавостта, здравината, остротата, дължината и
балансът бяха дискутирани с ентусиазъм, развиваха се нови теории, правеха
се експерименти и подобрения. Много вечери-наред Сандвичаря и Производителя
на инструменти, можеха да бъдат забелязани заедно на фона на залязващото
слънце да изпробват нож след нож, да сравняват тежестта на един с баланса
на друг, гъвкавостта на трети с направата на дръжката на четвърти.
Бяха нужни всичко на всичко три ножа. Първият беше за отрязването на
филийката - твърдо, авторитетно острие, налагащо ясно и категорично волята
си на хляба. След това идваше ножът за мазане на маслото, който беше малък
и гъвкав, но с жилав гръбнак. По-ранните варианти бяха прекалено меки, но
сега вече бе открито точното съотношение между еластичност и здравина, с
което се постигаше максимална загладеност и изящност на намазката.
Пръв сред ножовете, разбира се, бе ножът за месо. За него не бе
достатъчно само да налага волята си на средата, през която се движи, както
при ножа за хляб - той трябваше да работи с нея, да се води по жилките, да
постига изящни, изтънчени резени, които да се отделят елегантно от
основното парче месо. След това с ловко движение на китката Сандвичаря
хвърляше резена върху долната филийка с изящни пропорции, отрязваше
стърчащите краища с четири умели движения на ножа и най-накрая изпълняваше
вълшебството, което децата от селото често наблюдаваха като омагьосани -
подреждаше гарнитурата върху месото като някаква съвършена мозайка.
Количеството и видът й бяха различни за всеки сандвич, но Сандвичаря
неизменно я подреждаше съвършено. След това слагаше втори пласт месо и
гарнитура, с което завършваше основния акт на сътворението.
После подаваше създаденото на своя помощник, който добавяше няколко
парченца новокраставица и меганоз, капваше от специалния сос, полагаше
горната филийка хляб и нарязваше сандвича с по-обикновен нож. Тези операции
също изискваха умения, но не чак толкова съвършени, така че можеше да ги
изпълнява и отдаденият на професията си помощник, който един ден, след като
Сандвичаря окончателно изоставеше инструментите си, щеше да поеме работата
от него. Помощникът, Дримпъл, се бе превърнал в обект на завист в селото.
Някои от жителите му цепеха дърва, други се задоволяваха да носят вода, но
всички смятаха професията на Сандвичаря за нещо, изпратено от небесата.
И Сандвичаря пееше, докато работеше.
Вече изразходваше и последните запаси от миналогодишното осолено месо.
Сега то не бе така добро, както в началото, но все още съхраняваше в себе
си богатия аромат на месо от Съвършено нормално животно, което притежаваше
ненадминати качества, поне в сравнение с досегашния му опит. Очакваше се
следващата седмица Съвършено нормалните животни да се появят отново и
цялото село щеше трескаво да се залови за работа - трябваше да се убият
шест-седем дузини от хилядите, които преминаваха с грохот по пътя на
ежегодната си миграция. След това трябваше да се одерат, почистят и осолят,
така че запасите да стигнат чак до пролетта, когато животните щяха да
тръгнат по обратния път.
Най-хубавите късове месо щяха да се опекат веднага за празника на
Пролетното преминаване. Веселието продължаваше три дни. Имаше песни и
танци, а старият Трашбарг разказваше истории за лова, които бе съчинил в
колибата си, докато останалите ловуваха.
И тогава най-доброто месо от празника се даваше на Сандвичаря, който
влагаше в него усвоените от самите богове свои умения и създаваше
Сандвичите на Третия сезон, които цялото село щеше да опита, преди да
започне още от следващия ден да се готви за несгодите на зимата.
Днес Сандвичаря правеше обикновени сандвичи, които бяха толкова вкусни
и приготвени с такава любов, че едва ли би могло да се нарекат
"обикновени". Помощникът му отсъстваше, така че той правеше всичко сам,
което го правеше истински щастлив. Всъщност всичко го правеше щастлив.
Продължаваше да реже и пее. Наместваше ловко парченцата месо върху
филийките, поставяше гарнитура, подреждаше я в изящна мозайка. Малко
салата, малко сос, втората филийка, още един сандвич, още един куплет от
"Жълтата подводница".
- Здравей, Артър.
Сандвичаря едва не си отряза палеца.

"Почти безобидна", от същото човече