Ей че тема! Направо е страхотно да поготвим малко с книга в ръка ....

Ето и моя принос, подреден по хронология

"При всичкото му фатално значение, славата на Силистра йолу цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки н изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни...."

Под игото
Иван Вазов

“Ето го и бифтека. Имат го и в Европа, но нито знаят как да го готвят, нито как да го нарежат. Сервират го в малки, кръгли сребристи чинии. Той лежи в центъра на тези чинии, обграден от картофи, пропити с мазнина, има големината, формата и дебелината на човешка длан с отрязани палец и пръсти. Малко е препечен и доста сух и безвкусен. Не предизвиква никакъв ентусиазъм. Представете си нещастен изгнанник, очакващ монотонното ежедневие, и ангел, който внезапно се появява от по-добрия свят и поставя пред него величествено парче стек, инч и половина (около 3,5- 4 см) дебело, горещо, цвърчащо от грила; поръсено с ароматен пипер; украсено с малки топящи се парченца масло с несъмнена свежест и неподправеност; ценните сокове от месото се стичат и смесват със соса, архипелагван с гъби; градче или две от крехка, жълтеникава мазнина, украсяваща отдалечен район от тези обширни графства на бифтека; дълга бяла кост разделяща филетата, все още по местата си, и си представете, че ангелът също така прибавя голяма чаша от американско домашно кафе със сметана и пяна отгоре, малко истинско масло, плътно, жълто и прясно, все още димящи, горещи хлебчета, чиния с топли черни кексчета с блестящ сироп, може ли думи да опишат признателността на този изгнанник....”

Mark Twain (Samuel Langhorne Clemens) (1835-1910)

" ...Ако не се смятат ордьоврите, обядът се състоеше от шест ястия.
Количките с вино се плъзгаха безшумно по стъклените пътечки. Над всяка маса
отвисоко светеше лампа с насочена светлина. По време на супата от
костенурка светлината беше лимонена. По време на рибата - почти бяла, със
синкав оттенък. Пилетата бяха обгърнати в розово, смесено с копринена топла
сивота. За щастие по време на кафето не стана тъмно, защото Пиркс вече си
мислеше най-лошото. Обядът го измъчи. Обещаваше си, че отсега нататък ще се храни на долната палуба, в бара. Официалните обеди решително не бяха за него. През цялото време трябваше да мисли за лактите си. Освен това -
тоалетите! Залата беше вдлъбната: периферията - по-горе, дъното спуснато на около един етаж по-ниско. Приличаше на гигантска кремаво-златна чиния,
отрупани с най-разноцветните на света сандвичи. Зад гърба му шумяха
официални полупрозрачни рокли. Веселието там вървеше с пълна сила. Свиреше музика. Сновяха келнери, истински келнери и всеки приличаше на диригент на филхармония. «Трансгалактик» гарантира: никакви обслужващи автомати, интимност, дискретност, искрена човешка доброжелателност, целият екипаж - от хора. Същински майстори в своята област.
Пиркс пиеше кафето, пушеше и се мъчеше да намери някакво място в
залата, където би могъл да отправи поглед. Спокойно място, само за почивка.
Съседката му си я биваше. На деколтето й чернееше плосък грапав камък. Не
някакъв хризопраз, нито халцедон. Не беше нищо земно, сигурно нещо от Марс. Трябва да струваше цяло състояние, приличаше на отломък от паве. Жените не трябва да имат толкова пари.

Албатрос
Станислав Лем

И може ли да разширя малко темата? А какво ще кажете за филми, в които нещо вкусно ви е впечатлило? Аз например не мога да забравя "ребърцата" на Флингстоун и даже имам специална рецепта. Или онова чудно ястие с име като южно заклинание "Джамболая" от "Мисис Даутфайър", и сцената, в която Робин Уйлямс, стиснал през кръста полузадушения от алергичен пристъп Пиърс Броснан, го размахва насам-натам, опитвайки се да го накара да изплюе черния пипер, сложен от самия него в ястието, пред смаяния поглед на Сали Фийлд. Или сцените от филма "Жена на върха" с Пенелопе Круз, в които така омайно разказваше южните, пиперливи бразилски рецепти, че телевизорите забравяха дори за съществуването на спортните канали ....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите