Стьопа размърда пръстите на краката си и се досети, че е легнал с чорапи, прокара трепереща ръка по бедрото си, за да установи дали е с панталон, или не, но не можа да разбере.
Най-сетне му стана ясно, че е изоставен, самотен, че няма кой да му помогне, и реши да стане, каквито и нечовешки усилия да му струва това.
Стьопа разлепи слепените си клепачи и видя, че се отразява в огледалото като човек с щръкнала на всички посоки коса, с подпухнала, обрасла с черна четина физиономия, плувнали в тлъстина очи, с мръсна риза и вратовръзка, по наполеонки и по чорапи.
Такъв се видя в огледалото, а до огледалото видя непознат човек, облечен в черно и с черна барета.
Стьопа седна на леглото и опули, доколкото можеше, кръвясалите си очи срещу непознатия.
Мълчанието наруши този непознат, той произнесе с нисък, тежък глас и с чуждестранен акцент следното:
- Добър ден, пресимпатични Степан Богданович!
Настъпи пауза, после Стьопа с огромно усилие изрече:
- Кой сте вие? - и се изненада, че не може да познае гласа си. Думата "кой" произнесе с дискант, "сте" - басово, а от "вие" изобщо нищо не се получи.
Непознатият дружелюбно се усмихна, извади голям златен джобен часовник с брилянтен триъгълник на капака, който иззвънтя единайсет пъти, и каза:
- Единайсе. Точно един час ви чакам да се събудите, понеже ми казахте да бъда тука в десет. Ето ме!
Стьопа напипа на стола до кревата панталона, прошепна:
- Извинете... - обу го и помоли с дрезгав глас: - Припомнете ми, моля ви, името си.
Беше му трудно да говори. На всяка дума сякаш някой забождаше в мозъка му игла и му причиняваше адска болка.
- Как! Забравили сте дори името ми? - непознатият се усмихна.
- Простете... - изхриптя Стьопа и усети, че махмурлукът го дарява с нов симптом: стори му се, че подът до леглото потъна някъде и ей сега ще полети и той надолу с главата при дяволите в преизподнята.
- Скъпи Степан Богданович - заговори посетителят, като се усмихваше проницателно, - никакъв пирамидон няма да ви помогне. Придържайте се към старото и мъдро правило, че клин, клин избива. Единственото, което ще ви върне към живот, са две чашки водка с нещо пикантно и топло за мезе.
Стьопа беше хитър човек и колкото и да му беше лошо, съобрази, че щом са го сварили в такова състояние, трябва да си признае всичко.
- Откровено казано - с мъка обърна той език, - аз снощи малко нещо...
- Нито дума повече! - отвърна посетителят и се дръпна встрани заедно с креслото.
Стьопа видя облещен, че на масичката е сложена табла, а на нея филии бял хляб, пресован чер хайвер в купичка, чинийка мариновани бели гъби, нещо в тенджерка и най-сетне водка в тумбестата гарафа на бижутершата. Особено го смая фактът, че гарафата беше запотена. Впрочем нищо чудно, тя беше сложена в легенче с много лед. С една дума, сервирано бе чисто и умело.
Непознатият не допусна изумлението на Стьопа да придобие болезнен характер и бързо му наля половин чаша водка.
- Ами вие? - изписука Стьопа.
- С удоволствие!
Стьопа поднесе с трепереща ръка чашата към устата си, а непознатият гаврътна на един дъх съдържанието на своята: Докато дъвчеше черния хайвер, Стьопа промълви:
- Ами вие, моля... няма ли да си замезите?
- Много благодаря, свикнал съм без мезе - отговори непознатият и отново напълни чашите. Отхлупиха тенджерката, в нея се оказаха кренвирши с доматен сос.
И ето че проклетата зеленина пред очите се стопи.

==================================================


След пет минути председателят седеше до масата в малката си трапезария. Съпругата му донесе от кухнята старателно нарязана солена селда, обилно наръсена с пресен лук. Никанор Иванович си наля голямшка чаша, изпи я, повтори, набоде на вилицата три парчета селда... и в това време някой позвъни. А Пелагея Антоновна внесе димяща тенджера и само като я погледнеше човек, можеше да се сети, че в нея, в огнения борш, се намира онова, от което по-вкусно на този свят няма - кокал с мозък.
Никанор Иванович преглътна лигите си и заръмжа като пес:
- Да пукнете дано! Не може един залък да хапне човек... Не пускай никого, мене ме няма, няма ме. За апартамента им кажи - стига са вдигали врява. След една седмица ще има заседание.
Съпругата изтича в антрето, а Никанор Иванович извлече с черпака от огнедишащото езеро разцепилата се надлъж кост. И в същия миг в трапезарията влязоха двама граждани, а с тях, кой знае защо много бледа, и Пелагея Антоновна. Като погледна гражданите, Никанор Иванович също пребледня и стана.


==================================================

Арчибалд Арчибалдович учуди и келнерите не по-малко, отколкото София Павловна. Той лично отмести стол от масата, канейки Коровиев да седне, смигна на един, нещо прошепна на втори и двама келнери се засуетиха около новите гости, единият от които сложи примуса си на пода до ръждивата си обувка. Старата покривка с жълти петна веднага изчезна от масата, във въздуха се метна и изпращя нова, колосана, бяла като бедуинска чалма, а Арчибалд Арчибалдович вече шепнеше тихо, но много изразително, наведен над ухото на Коровиев:
- Какво да ви предложа? Имам чудесен балък... от конгреса на архитектите го измъкнах...
- Такова... мм... дайте ни изобщо нещо за хапване... мм... - доброжелателно измуча Коровиев и се разположи удобно на стола.
- Разбирам - притваряйки очи, многозначително отвърна Арчибалд Арчибалдович.
Като видяха как се държи с твърде съмнителните посетители шефът на ресторанта, келнерите изоставиха всякакви съмнения и се заловиха сериозно за работа. Един вече поднасяше запалена клечка на Бегемот, който извади от джоба си фас и си го пъхна в устата, друг долетя, зазвънтя със зелените чаши и ги занарежда до приборите - за водка, за вино, и високи, тънкостенни, от които така хубаво се пие нарзан под навеса... не, изпреварвайки събитията, ще кажем... така хубаво се пиеше нарзан под навеса на незабравимата Грибоедова веранда.
- Филенце от ресарка мога да ви предложа - чуруликаше музикално Арчибалд Арчибалдович. Гостът с пукнатото пенсне одобряваше напълно предложенията на командира на брига и го гледаше благосклонно през безполезното стъкълце.
Обядващият на съседната маса белетрист Петраков Суховей, чиято съпруга си дояждаше свинския ескалоп, с присъщата на всички писатели наблюдателност забеляза ухажването на Арчибалд Арчибалдович и беше много, много учуден. А съпругата му, извънредно почтена дама, направо изревнува пирата от Коровиев и дори почука с лъжичката си - защо ни бавят? - искаше да каже... време е да сервират сладоледа! Какво става?
Но Арчибалд Арчибалдович дари Петракова с обаятелна усмивка и прати при нея келнера, а той не напусна скъпите си гости. Ах, умен беше Арчибалд Арчибалдович! И положително не по-малко наблюдателен от самите писатели! Арчибалд Арчибалдович знаеше и за сеанса във "Вариете", и за много други произшествия от последните дни; беше чул, но за разлика от други беше запомнил добре и думата "кариран", и думата "котарак". Арчибалд Арчибалдович се досети веднага кои са неговите клиенти. И реши, разбира се, да не се кара с тях. Ама София Павловна - бива си я! Как само го измисли - да препречва на тия двамата пътя към верандата! Впрочем какво друго да се очаква от нея!
Петракова бъркаше надменно с лъжичката топящия се сметанов сладолед и гледаше с недоволни очи как масата пред двамата облечени като палячовци приказно се отрупва с ястия. Измитите до блясък листа на салатата вече стърчаха от купичката с пресен хайвер... миг, и върху специално доближената отделна масичка се появи запотена сребърна кофичка...
Едва след като се убеди, че всичко е сервирано наистина както трябва, едва след като в ръцете на келнерите долетя захлупен тиган, в който нещо цвъртеше, Арчибалд Арчибалдович си позволи да се оттегли, от двамата загадъчни клиенти, и то след като предварително им прошепна:
- Извинете! За минутка! Да видя лично какво става с филенцето!
Той отлетя от масата и изчезна през служебния вход на ресторанта. Ако някой наблюдател можеше да проследи по-нататъшните постъпки на Арчибалд Арчибалдович, те несъмнено биха му се сторили твърде загадъчни.
Шефът не отиде в кухнята да наглежда филето, ами се запъти към склада на ресторанта. Той го отвори със собствен ключ, затвори се вътре и предпазливо, да не си изцапа маншетите, извади от коритото с лед два тежки балъка, увити във вестник, грижливо ги овърза с канап и ги сложи настрана. После провери в съседната стая дали си е на мястото лятното му пардесю с копринен хастар и шапката и чак тогава се запъти към кухнята, където готвачът старателно приготвяше филетата, които пиратът беше обещал на гостите.
Трябва да кажем, че във всички постъпки на Арчибалд Арчибалдович нямаше изобщо нищо странно или загадъчно и само повърхностният наблюдател можеше да ги сметне за странни. Постъпките на Арчибалд Арчибалдович произтичаха съвсем логично от всичко предшестващо. Осведомеността му по последните събития и преди всичко феноменалният усет на Арчибалд Арчибалдович подсказваха на шефа на Грибоедовия ресторант, че обедът на неговите двама посетители ще бъде обилен и разкошен, но крайно непродължителен. Усетът, който никога не мамеше бившия пират, не го излъга и този път.
Докато Коровиев и Бегемот се чукаха с втората чашка прекрасна, изстудена, двойно пречистена московска водка, на верандата се появи потен и развълнуван хроникьорът Боба Кандалупски, известен в Москва със смайващото си всезнайство, и веднага седна при Петракови. Той сложи набъбналата си чанта върху масата, моментално напъха устни в ухото на Петраков и зашепна там някакви много съблазнителни неща.


Из "Майсторът и Маргарита" - Михаил Булгаков

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите