Вече знам коя съм. Намерих се. Всъщност бях останала там, където се разпаднах преди година. Ходих на едно гробище и се видях там. Седях до една плоча и й говорех. Все още, а беше минала почти година. Говорех й, все едно че беше жива и можеше да ми отговори. Всъщност може и да ми отговаряше.

Само че там седеше всъщност едно момиченце, прегърнало коленете си, а не аз. Затова се приближих и го прилaсках. Примамих го със себе си. То беше липсващата ми част... И станахме едно.

Може да се каже, че вече съм щастлива. Поне доколкото бих могла да бъда... и тигърът ми, желанието ми да умра... заспа. Бих искала да кажа, че е умрял... но тигрите никога не умират, те само заспиват и сънуват, протягат лапи насън... и чакат... и чакат... чакат да си спомня едни целувки и да зажадувам за тях... чакат да си спомня името си... чакат да прокълна света... сънуват плячката, но плячката съм аз... Тигърът чака да станем едно.

Няма да го допусна... и няма да го дразня... нека си спи... не съм способна да го убия, защото бих убила така собствения си дух... но мога да му пея... и тъй да го успокоявам... може да се науча да го правя правилно... но каквото и да правя, никога, никога няма да се предам... ще воювам до край... защото има за какво да живееш... за любовта и за омразата... за приятелите и за враговете... за залеzите и за изгревите... за целувките и за нежността... за себе си... ако си струва... а почнах да си мисля, че ще си струва... докато продължавам да пиша приказки... и омагьосвам с тях тигри и хора... докато се казвам Алиса... или Аледар... до край.

Aledar~

Редактирано от Aledar на 25.11.02 12:20.