|
Не знам защо тук, не знам защо сега...
Не ми се мисли... Нали сте приятели... Би трябвало...
Понякога си на ръба. Струва ти се, че винаги си стоял на ръба на пропастта, но не е така, сигурно не си се родил с тази неутолима жажда за самоунищожение. Родил си се просто любопитен - да усетиш всичко, да почувстваш живота, да се впиеш в него. А после нещата са се променили и вече надникваш в място, където никой смъртен не бива да гледа дълго, защото замръзва от отчаяние.
Стоиш на ръба и надникваш предпазливо надолу; сигурен си, че от няколко мига съзерцание няма да ти стане нищо, все пак не си сам. Някъде зад теб, страхливо примрежили поглед, са тези, на които разчиташ, семейство, приятели, любов. Да, и той. Той. Ако залитнеш, ще се отпуснеш назад, в прегръдката му, и той ще те успокои и утеши, без да ти се кара за лудия стремеж към падане. Но се оказва, че си сам. Че никой не може да ти помогне, че никой не може да те разбере, освен хората, които са надвиснали над същата бездна, със също толкова малки шансове да оцелеят.
Това не е игра, това не е забавление, да флиртуваш със смъртта, но когато го разбираш, вече е късно да се отдръпнеш, вече е вкоренено в теб като пипалата на хероин. Губиш равновесие, защото отзад те блъскат... Кой беше предателят, първият предател, не помня. Има ли значение? Все още си силен и висиш на едната си ръка. А Той се е обърнал с гръб и раменете му се тресат от плач. Защото те бил загубил. Глупако! Защо ме остави да вися там, защо хленчеше, когато имах нужда от теб?
Надолу са само облаците - вихрят се, прегръщат долината, меки изгледат, а ръцете ти са напрегнати, мускулите скърцат от болката да задържат цялата ти душа, морал, чувства непокътнати; и ти се иска да се отпуснеш, да разпериш ръце и да потънеш. Всичко, което си построил досега, е излишно! Разбра ли, излишно! Излишно за теб, излишно за тях! Живял си заради тях, защото те блъскат наляво-надясно, защото те тласкат събитията, живееш така КАКТО ТРЯБВА, ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА, ЗАЩОТО КАКВО ЩЕ КАЖАТ ХОРАТА.
Не ми пука за хората. Това е моят живот, ще го живея както искам.
Вися на едно пръстче в момента. Може би ще се измъкна. Казват, че болката облагородява. Глупости. Озверява те. Ден след ден се чувстваш все повече звяр и все по-малко човек. Когато те целуват, ти се иска да хапеш. Когато те прегръщат, искаш да раздираш. Красотата ти е примка на вратовете на мъжете; не ги обичаш, не си способен. Опустошен. Топка от жива агресия, недоверие към всички. Загубих си вярата в човека, това е. Не искам да ме докосват, аз съм във вакуум. Не съществувам. Не дишам и не чувствам. Не знам кой съм. Не искам да знам. НЯМА МЕ. И си вярвам.
Едно време сънувах война, но това е илюзия. Войната е навън, в града. Сред хората. Звяр сред хората, с лъскава козина, красив и силен. Но празен.
Ще напрегна последните си сили и ще се издърпам. И тогава горко на всички, които са ме познавали - няма да знаят коя съм; горко на тези, които ще ме познават - няма какво да ме спре в унищожаването. Няма морал и няма чувства. Няма ме мен.
Не исках така да стане, за бога...
Започна войната.
С извинение към всички клубари - не тук му е мястото на това...
Алиса
Редактирано от Diablo на 27.09.02 11:13.
|
Не знам защо тук, не знам защо сега...
