|
Честито и да сте живи и здрави!
Поздрва с разказ:-))
Благовещение
- Хайде, снахо, и ти, Траяне, ха ставайте веке.
Цвета чу в просъница гласа на свекър си, който тази сутрин предвари дори кукуригането на петела. Позавъртя се леко, за да не събуди мъжа си, отметна юргана и се подпря на лакът в леглото. Траян спеше дълбоко. Равномерното му дишане винаги даваше на Цвета едно особено спокойствие, което изпълваше душата й с радост всеки път, когато го гледаше. Косите му, гъсти и катраненочерни, все така непокорни си оставаха и днес.
- Красив е - помисли си Цвета - Сигурно и като остарее все такъв красив ще си остане.
Тихо стъпи с босите си крака върху чергите на пода и потръпна от хладината на стаята. Март почти си отиваше. В последните дни пролетта се усмихваше смела и щедра, но сутрините й все още не бяха топли. Наметна жилетката и погледна през прозореца. Беше се развиделило отдавна. Денят растеше, а в него като сочно зърно от грозде, слънцето се кипреше нависоко.
- Цветооо..... Чедо.... Припали печката, че е студено тая заран.
Дойчин бе остарял неимоверно много през тази зима. Попрегърби се, сви се някак в шубата, която носеше в студените дни, смали се. Все студено му беше. Изгуби му се и желанието му за приказка и в последно време все мълчеше и се взираше в огъня.
- Ида, татко, почакай да се облека и ще запаля огъня.
- Па викни и Траян да става, оти веке стоката е гладна. - добави свекър й.
Цвета се облече набързо, сплете косата си на плитка и се погледна във вехтото огледало на стената. Понаедряла беше вече. Незабележимо за другите, защото поради студа все с дебели дрехи ходеше, но тя се знаеше. Скоро време не можеше повече да мълчи за това, дето криеше под сърцето си няколко месеца. Страха от дългото чакане на рожба, я караше да стиска в себе си най-хубава радост за човека. Понякога й се искаше докато посреща Траян вечерта на прага, да го прегърне и да му каже благата вест, но не успяваше. Мълчеше, прегръщаше го силно и дълго го стискаше до себе си.
- Добро утро, тате - поздрави Цвета свекър си, влизайки в кухнята.
- Дал бог добро ни утро, снахо. - отвърна Дойчин - Наспа ли се?
- Наспах се, тате. - отвърна Цвета. - Да ти направя ли закуска или първом да припаля печката?
- Най-напред излез и виж дали ластовичките са прилетели под стрехата. Всеки момент требва да се върнат тука. На, стопли се времето, пък гнездото им още празно стои. Другото - после.
Под едната стряха на тяхната къща, още с построяването й, семейство лястовици си бяха направили гнездо. Всяка пролет се връщаха в него. Дострояваха, благоустрояваха, носеха клечки и слама. Дойчин обичаше да ги наблюдава докато се припекуваше на прага и им се радваше със сърце и душа.
"Моите рожбички." Така ги наричаше той. Времето летеше, годините също. Лястовиците се сменяха поколение след поколение, но всяка пролет се завръщаха под неговата стряха. А той като ги видеше, насълзяваше се и въздишаше:
- Ех, старост-нерадост.... Ама и тая пролет дочаках птичетата.
Миналата година докато хранеше кокошките Цвета случайно дочу как свекър й пророни:
- Що не можеше като ластовичките и снаха ми да роди една рожбичка? Дай ни, Господи, тая радост дорде още гледам и дишам.
От срам, обида и болка, Цвета се завря в хамбара. Нарева се едно хубаво, но нито й олекна, нито й просветна. Свекър й тогава видя зачервените й очи и я попита дали не се разболява, а тя сухо отвърна:
- На кокошките метох. От праха е.
- Цвето, чедо - гласа на стареца пропъди лошия спомен, който я връхлетя рано-рано. - То днес, божи празник е. Знайш, нали?
- Знам, тате. Да ни даде Господ мир и сполука в този ден. Отивам до навеса за дърва. Като ти запаля печката, ще ида до фурната да взема хляб. Чак тогава ще вдигна Траян. Нека поспи още малко.
- Ти си знаеш, чедо, ама баш в тоя ден не излизай гладна и без пари. Благовещение е. Да не те закука кукувицата напразно.
- Няма, тате - отвърна Цвета. - Тая година празно няма да има.
Топлината от печката скоро стигна до Дойчин. Той се сгуши като малко дете в шубата си и се заслуша в звуците в стаята. Чайника нетърпеливо надигна глас от горещината под себе си, а капака му непослушно се заклати под напора на кипналия чай.
Дрямката подмамващо го унесе в лек сън. Събуди го хлопването на входната врата. Снаха му се връщаше от селската фурна и аромата на топъл хляб докосна сетивата му.
- Ще закусим ли, снахо? - старецът обичаше попара с топъл чай, но още повече обичаше да дъвче коричката на препеченият хляб.
- Скоро, тате. Чакай да вдигна Траян и сядаме на масата.
Цвета влезе тихо в стаята и поне минута още се радваше на красотата на мъжа си. Знаеше си, че тя е тази, която обича по-силно от двамата и че макар и Траян да лягаше до нея, в съня си понякога още бълнуваше за Велина. Ала тя го обичаше с онази сляпа и силна обич, която те изпива докрай, върти те на шиш, жегва те до месо от болка, но пак нея търсиш.
- Добро утро, любов моя.
Изчерви се от срам от собствените си думи. Траян не я чу, но усети аромата на косите й близо до себе си. Придърпа я със силните си ръце към себе си:
- Добро утро, Цвето. Пак си станала рано.
- Станах. Татко е буден. Чака ни за закуска.
- Ида и аз. То днеска свят ден, Цвето, божий ден.
Траян се изправи прав в стаята, а ръста му почти достигна тавана.
- Я виж какво слънце е нагряло. Уж е март, пък то се изтъркулило на небето като пита. - Траян беше надигнал пердето и гледаше навън. - Топло ще е днес, значи и лятото плодородно ще бъде. И мед ще има.
- Бременна съм, Траяне. - изстреля думите зад гърба му Цвета.
Толкова месеци бе крила тази истина дори и от него. Хиляди пъти бе мислила и премисляла как ще му съобщи тази вест и пак не го направи така, както си бе представяла.
- Я повтори - Траян бе шокиран от това, което чу, че се облещи все едно бе видял караконджул срещу себе си.
- Какво има за повтаряне? Не чу ли? - изчерви се Цвета. - Чакам дете.
Хиляди камбани да бяха забили в тоя момент, Траян пак щеше да ги надвика от радост. Грейна лицето му, усмивката му се разля из цялата стая. Прегърна я и я завъртя със силните си ръце.
- Благата вест дойде, тате.
Гласът му отекна из цялата къща. Чу го дори кучето под навеса и в отговор весело му излая.
- Чу ли, тате, разбра ли? Благовещение ни донесе най-благата вест. Дядо ще ставаш. Дядо! Доживя, тате, доживя и тази радост в дните си.
Дойчин отначало не разбра за какво е цялата тази суматоха, но по някое време схвана коя е причината сина му да бъде обзет от тази еуфория. Насълзиха се очите на стареца. Сълзите му, ситни като сутрешната роса, проправиха свои пътечки по набразденото му лице.
- Да бъдеш благословен, Господи. И да пребъде волята ти. Сполай ти за тая радост. Сега веке дори и да умра, с добра вест ще ида и аз при жена си.
Обърна се към снаха си и задавено продума:
- Ела, чедо, аз твоята ръка да целуна за радостта, която ми донесе.
През прозореца се чу припряното и весело цвърчене на птици. Цвета вдигна очи към стрехата отсреща и погледа й съзря първите лястовички. Дойчин безпогрешно позна това цвъркане и сърцето му прескочи още веднъж от сполетелите го радости тази сутрин.
- Рожбичките ми - вълнението почти задави гласа му - И ластовичетата ми се върнаха, и децата ми своя рожба ще имат. Свят ден днес, свят! Благовещение!
Галя Кутулева
|
Re: Поздрав с разказ! [re: e ta]
