Всъщност не са очевидни нещата, добре са прикрити.
Като страничен наблюдател, т.е. над спора между привърженици и противници на конвенцията и т.е. горещ защитник на скапания като цяло наказателен кодекс, отбелязвам двете паралелни тенденции. Едната е недискриминация по пол (повече на жените, но и на мъжете в случаи на позитивна дискриминация), а другата е недискриминация по социален пол /джендър/. И двете имат своето място и заслужават уважение, стига да не се редуцират до абсурд - като участието на мъже в спортни състезания за жени. Не може всяко право да е безпределно, то следва да бъде ограничено до нивото, в което започва да нарушава права на останалите. Такива ограничения на права са например ограниченията на затворниците, ограниченията на права при епидемия, ограничение на правото да вдигаш шум, ограничението на скоростта и стотици други ограничения.

Проблемът по скромното ми мнение е в смесването на двете движения в едно. Два века борба за правата на жените, още повече борба срещу насилието над тях от страна на физически "по-силния" и социално-исторически "по-силния" пол, вече са втъкани в нашето ДНК и дори религията не може да обърне тази промяна - по-скоро религията се адаптира. Все повече национални общества придобиват самоуважение, като защитават вече не само жените, но и всички по-слаби като инвалиди и болни. Борбата за права на сексуално различните обаче все още няма нито толкова дълга история като организираност, нито такъв престиж - успехите й са несъмнени в много страни, особено в З. Европа и САЩ, но са много далеч от семейно наследявана толерантност. Ето защо втората борба тихомълком се "присламчва" към първата, за да може всяка поредна ратификация на конвенцията да осъщести признаване, да има успех черно на бяло - ратификацията означава, че съответното общество вече е прегърнало идеите й и е готово да промени цялата си нормативна база.

Привърженик съм на наказателния кодекс и по-скоро на обръщането на манталитета на тези обществени групи, които го прилагат. Не може една жена да се жалва от побои у дома си - и полицията да се подсмихва, образно казано, докато не бъде убита. Убежищата за тормозени жени са окей, но крайно недостатъчно. В много случаи, както четем, тормозените имат своята специфична психология, търпят заради деца, заради жилище, заради срам, заради липса на избор... много сложни неща. Самият наказателен кодекс, а и далеч не само той, очевидно не е достатъчен и са нужни по-комплексни нормативни решения, плюс ролята на образованието в тази област - така че едно дете, за което е обичайно жената да е собственост на мъжа, да чуе и друго мислене извън семейството си или групата си. Тук конвенцията вече изигра своята положителна роля, дори само заради обсъждането й - институциите се замислиха, заваляха предложения, проекти. Впрочем ако текстът й беше направен така, че да кара строго по заглавието, нямам никакво съмнение, че щеше да бъде ратифицирана от България без никакви проблеми, още повече че сме пример за толерантност към жените - пример за цял свят! Дори на битово ниво трудно се намира мъж, който да не защити жена при наличните все още случаи на насилие и дори на некавалерство - за разлика от други общества, предимно мюсюлмански, но не само. Насилието срещу жени е разпространено и в будистки групи, и в шинтоистки (това в Япония), и в юдейски, и всякакви. Най-толерантни към жените са източноправославните, според моите виждания.

За социалния пол наистина ни е раничко. Теоретично нещата са ясни, социалното натоварване на пола е ясно, а оттук е логично включването на сексуалните малцинства към социалното натоварване на пола (жена, транссекс, гей - общият знаменател става един). На практика нещата стават трудни, когато жена = транссекс. Наистина е сложно да отъждествиш жена с полова идентичност на мъж.