1.

Всяка друга мотивираща или организираща взаимността на групите система, да кажем основаваща се на алкохол, партита, ритуали, комсомолско натегачество и други подобни е по-слаба и по-малко универсална от мотивацията на разказа или на словото, което се развива. Ако вземем парите, те също не са такава мотивираща система, защото истинската мотивация идва от фабулата или от логиката на онова, което може да се извърши с тях, както и от кооперацията на хората по отношение на целите и вътрешната йерархия, която се постига според паричното им положение. Значи тука отново силно застъпен е разказът или логосът, а как той е достигнал до нас може да бъде различно, било от семейството или от собственото ни присламчване и т.н.

До каква степен трябва да се учи религиозният пълнеж. Тука откриваме някаква каша от празници, предания и други подобни. Вероятно религията съдържа различни неща за различните хора, а и винаги когато загубим временно настроение, можем да се заровим в някакви такива историйки, които да ни възвърнат в ритъм и да ни дадат посоката и мотивацията. Но въпросът е те действително да ни въздействат, а да не са просто някаква традиция, която ни описват или пък да ги възприемаме като бабини деветини. То и не е възможно за някои неща, защото примерно суеверията вече са прекалено изтъркани и ни трябват нови разкази.

В пирамидата на Маслоу интересното е, че също се отчита най-висока потребност - от самоактуализация - което свидетелства, че разказът превъзхожда другите мотивиращи и организиращи нива на взаимодействие на хората. Вариация на същата концепция е как в някои филми се развива "личния разказ" на героя.

2.

Бай-Ганьовското поведение като "воля за власт", еврейският стремеж към парите също като "воля за власт", а употребата на алкохол и наркотици при индианците като "воля за живот": имаме ли тука връзка с религията или просто в тези случаи "воля"-та е предхождаща. Всъщност и тука може да имаме вид религия, която обаче да поставя на преден план - поне в определени ситуации - силата, импулса, порива, характера на личността (харизматичност) или друга синкретична особеност. Но все пак нали трябва да кажем, че хуманният човек се движи от комплексността и хармоничността на едно осъзнаване, а не просто от първично вложени (бурни) импулси, които вторично да се съвместяват според ситуацията. Къде този човек е "вложил" основно себе си - изпитва емоцията в хармоничното си "фабулно" реализиране като в (правилна/пълноценна) приказка или я изпитва като бурни пориви, които го връхлитат. Как е всъщност и има ли различия при традициите*. Но също ако имаме една мощ на желанията, която натиска педала на движението ни, трябва ли да я критикуваме неизменно като "първична", или трябва да приемем, че тази енергия е незаменима в определени аспекти. Като цяло може би става въпрос за това по какъв начин инстинктите са оставени свободни и даже допълнително нагнетявани. Сякаш първоначално този сблъсък е възникнал между индианската и индо-китайската системи (първата базирана на волята, а втората базирана на разказа) и едва по-късно това е било трансформирано в особеностите на различните култури в съвремието. За доста култури също е характерно да преминават през една непрекъсната синусоида между волята и разказа - тяхното по-сложно съвместяване и допълнително комбиниране.

Примерно може да имаме лудост в Бога, което е амалгама, чиито първообраз при чистия индианец може да е лудост по алкохола, по властта или по забавленията. За разлика типичната и първоначалната вяра в Бога изисква не лудост, а чувстване в някаква цялостност на ситуацията в света, откъдето идва и емпатията и възможността за градене на комплексни визии и проекти. От тази гледна точка обаче нито една от съвременните култури не може да бъде варварска, защото ще й е нужно да гради визията за дългосрочното си съществуване, т.е. да борави с разказа, а не просто с инстинкта/волята. Обаче вътре в тази визия, поведението на популациите може да носи разнообразни по степен варварски преноси и "характери".
_____________
* Откриваме подобно разделение при сравнението между Аполон и Дионисий, разглеждано от Ницше, но нека въведем бележката, че е по-пълноценно да мислим за Аполоновото начало не като лишено от емоция, а като такова, при което емоцията е разтворена в разказа - като неговата правилност, доброта, красота, вярност и т.н. (все пак Аполон е бог и значи носи задвижващо начало, което ще се асоциира със свой вид емоция).

Редактирано от dnaunseq на 24.07.14 21:14.