Не сме в света истински.. поне не в онзи, за който си мислим.

1.

Ако откраднем един метал, ще го държим материално в ръцете си. Той ще бъде наш. Но това е незаконно, както е и незаконно да го изкопаем някъде в планината по самоинициатива. Цялата земя е собственост на някой си. Ние само логически се досягаме до нея. Съществуването постоянно се премества извън нас - между нас - в "празнотата" между разумните агенти. Ние сме били преместени във "second tier" по отношение на този вид съществуване.

2.

Ако бъдем с една жена, можем да си мислим, че нейното сърце е наше. А тя може да обича друг, да има други планове. Разбираме колко лесно е това, когато обичаме две жени, и на двете обещаваме. А кога ще вземем решение, или може би няма да се наложи. Едната сама ще отпадне? Може би трябва да спрем да го правим, но след като свикнем веднъж, не ни притеснява. Ами ако не притеснява и другите?

3.

Нима ние живеем в такъв вероятностен, логикческо-формален свят постоянно, включващ тези елементи свят. В опасността, в преходността, в невъзможността да се досегнем "материално". Обратно, нима действието е единственият противовес.

4.

Ето, нашето бъдене. Да, ние можем да бъдем наистина и с двете жени, докато имаме енергия да го правим. И няма да можем да бъдем и с една от тях, ако нямаме тази енергия.

5.

Но всъщност е наше само това, което имаме като тяло, или като думи, без да знаем, колко непротиворечиви са те в съзнанието й, какъв смисъл е подплатен зад тях. Защо тя трябва да изглажда противоречията си заради нас, вместо да ги забравя, дори да са на дълбочина 1 факт. Тя го е направила заради нещо друго - заради обичта или сенсуалността в която логиката изчезва. Или просто съзнанието и вече е привикнало на този вид мислене - на театралното съществуване, и всичко са жестове, отварящи се и затварящи се врати, без дълбочина, защото тя ще доведе до противоречие.... или просто това не е бъдене за нея, тя не може да мисли по този еднозначен начин и да ни разбере - първоначалните аксиоми са били заложени по друг начин. И ние сме готови да живеем по този начин, заради характера на съзнанието си, поне в някакъв миг, като немислещи напълно.

6.

А дали това е било изкушението, което ни е развалило, и не можем да бъдем както преди. А може би е трявало да го направим. Така или иначе това не е изяснена територия.

7.

Но ако един експеримент те промени толкова много, че вече не знаеш как е било по-хубаво - предишното или сегашното. Или какъв е смисълът, към кое трябва да се върнеш. Недостатъци на нашата човешка същност, или нещо, което е преодолимо, над което трябва да се работи.

8.

Ала проблемът остава, как да се откажеш да обичаш една от двете? Просто така, непредизвикано. Не изглежда да е възможно. Ако се ожениш за едната, да може, но в този момент. И продължава.

9.

Когато мислим за другия човек, той е точно толкова за нас засега, когато си даваме тази обективна сметка, и знаем, че един от двамата ще бъде загубен, дори да не знаем кой. Няма ли да ни боли така, няма ли да бъдем блокирани в момента на действията си. Затова ли се опитваме да забравим, да заличим тази логика. Но размишлението носи болка.