В момент на любов с намерение си направим дете*, съзнанието усеща проекцията си към вечността съвсем реално, а не чрез метафори**. Оттук, без граници към жената, и без граници към бебето, разпространението е всеобхватно. Бъденето е пълно и в увереното откритие на вечността. Съществото ни е като нишка, която е била върната у дома си от миналото в бъдещето.

Използвано е минало време, защото проекцията е осъществена и завършена, а сега присъства тук като съзнателен плод на двамата, едновременно с щастието на вечността***. Този момент съдържа и модела на развитие, което материално би се случило след това в разгърната форма в пространството и външното време.

Можем да говорим за подобен съзнателен плод**** и пълно откриване с падане на границите и чиста любов към всичко - от правенето на дете, на философия, заемането с начинание и т.н.

Някои хора говорят за т.нар. 'мечта'. Ако изключим факта, че думата звучи сравнително блокирано и сценарирано, все пак по някакъв начин тя кореспондира с това, което описвамe тук. Може би явлението се отключва в момента на интернализиране на 'мечтата', от съответното същество според неговата съзнателност. Проблемът е, че на нас не ни е обяснено какво е това 'мечта' с философската дълбочина на понятието и ние сме чувствали отчуждение от самото начало към него.
_____________
*третото лице не може да предаде интимното чувство, кото винаги е било положено във връзката между "аз" и "ти": 'искам дете от теб', 'да си направим бебе', 'да се любим докато стане' и т.н.
**или то напълно е метафората
***c радостта на кокошка, която е снесла, яйце или с устрема на петел, който кукурига с първото слънце; като обявяване на съществуването
****или зърно, зародиш в центъра, около който останалото се изяснява