Приемайки, че сме информационни потоци, с кое нещо можем да натоварим съществуването, към което да кажем - ето били сме. Сега ще обясня, например правим секс с телата си но по никакъв начин не можем да достигнем до по-голяма близост от материалната. Или слушаме хубава музика, но не можем да преминем отвъд, да материализираме нещото, то непрекъснато се изплъзва. В такъв случай можем да опитаме промяна на равнината на възприемане, с намерението за влагане в тази промяна на "запаметяване"* на събитието. Тоест ако сме правили секс, нека го завършим с вглеждане в очите. Ето, виждаме, че тогава непосредствено се отваряме към безкрайността и сливането, без да ни трябва нещо повече. Сега, този жест с погледа не е същия като онзи, който просто ни се случва да правим, ами е точно жестът в този контекст с тази цел, за закодиране и пренасяне**. Тоест, ако материалното взаимодействие е било в една равнина и се е случвало като движение към нас във времето (ала по този начин неуловимо), то ние преминаваме от това движение в нова равнина, където то е капсулирано (в цялостност, която се усеща в съществото ни, вече извън времето).
_____________
*но след време и това запаметяване, което (поне) в онзи момент е било вечно се превръща в равномерна част от нашето съществуване; тогава какъв е бил смисълът от онова запомняне на целия акт в една капсулираност; и все пак.

**може би парадоксално, но случайният поглед е възможно да бъде запаметен дългосрочно като по-значим (в определени смисли на значимост), защото той се запазва с неизвестността, докато за събитието, което сме свързали чрез описаната горе постройка, интересът ни е бил напълно дефиниран и може би интегриран по друг начин; или почти дезинтегриран, въпреки силно подчертаната му моментна значимост.